Вече късно след полунощ Матей поиска да си легне. Незнайно защо си помисли за Ефросина. Дали е съблякла роклята си през рамене или е легнала с нея, а ноктите на краката й червенеят над завивките? Колко би било приятно утре сутринта, веднага след събуждането да слезе и да намери Ефросина в хола, още сънена от късното, самотно заспиване, скръстила луничавите глезени, с чаша кафе в ръката и онзи учуден поглед, с който посрещаше всички.

На следващия ден, Карло и Матей стояха пред зелените води на язовира с въдици в ръка.

–Реших да поживея тук!- призна Карло – не искам и да чуя за града...зная обаче, че където и да се скрие човек, винаги отнякъде идва съблазън!

-Че тя не се ли е появила вече тази съблазън ...живее някъде из горните етажи на къщата и има рижава коса?-подпита с ирония Матей.

-Не вярвай на всичко, което ти казва Аким!-отвърна със смях Карло.

-И...да ти кажа, преди да си го разбрал сам...няма весели хора между нас!- допълни с насмешка  докато гледаха водата.

 Няколко часа по- рано слаб дъжд бе намокрил папратите. После вятър измести облаците и скоро, веднага след неочакваната прохлада, изпече слънце. Появиха се рояци с мухички над още мокрите малинови храсти, язовира се избистри съвсем и риби заплуваха кротко и безучастно покрай брега. Наблизо с тих ромон потокът се вливаше в залива.

Приготвяха се за първите замятания с въдиците, а Карло подхвърли:

-Видял си хората в къщата?!

 Слънцето топлеше силно и блестеше в очите. Водата сега  потайна и зелена, щеше да притъмнее, вече  сменила няколко пъти цветовете си през деня.

-Посрещна ме Аким, а по- късно видях и Ефросина!- отвърна Матей, а Карло поклати глава. Стара лисица бил Аким, непоправим женкар и дори на тия години не се отказвал да ходи до селото пеш, заради една младичка, пухкава готвачка. Чакал я пред гостилницата като куче, само за да я изпрати до дома й. За Дафина, гледачката на Магда какво да се каже? Особнячка била и тя, понякога се лутала из стаите, явно нейни мисли я гонели. Друг път се укротявала, сядала на дивана до Магда и не помръдвала също като нея. В тъмното, двете приличали на големи, плюшени играчки.

-Чуден бе денят, в който за първи път дойдох тук ...Има нещо непонятно по тия места!- каза Карло и кимна към язовира.

Почти непристъпен, заради изоставения черен път, който обикаляше бреговете му, скован от ледове през зимата, дъждовен през пролетта и наесен, трудно предвидим през няколкото топли, летни месеца, язовира зеленееше при слънчево време или потъмняваше под мъглите и труден за риболов, той с годините съвсем опустя. Посещаваха го предимно местните, тези които бяха опознали бреговете и обитателите му още като деца.  

-А Ефросина...тя съгласна ли е да идва с теб за риба?- попита закачливо Матей.

–Ефросина не  роптае, но бързо се отегчава, горката. Предпочита да ме дръпне в гората под дърветата, направо върху влажната трева иска да легнем.... не е рибарка ако това ме питаш, но пък не е никак скучно с нея!- каза Карло – Пък и от какво може да се оплаче, стар човек като мен, толкова младост получавам даром в ръцете!?

-Имах един съдружник някога!- се отклони от разговора Карло – Заможен, умен мъж, вече улегнал, с добри обноски, търгувахме с порцелан. По това време го бе налетяла една млада актриса. Ах, ако можеше да я видиш....само като я зърне човек и веднага му става ясно, че не й се заспива самичка....коса да отметне...ръка да премести.....и с миглите само да мига, пак  неприлично го прави......веднъж той ме запозна с нея...чудно момиче... била много напориста в театъра, минутка не закъснявала, репетирала много, но за жалост нямала и капчица талант, горката.... та по тая причина, като се готвели вече да й покажат вратата, моя човек скришом се примолил на директора и обещал да помага с пари на театъра, само да я държат по неволя в трупата....с пари  нещата се подредили, даже почнали  и някакви дребни роли да й дават пък тя взела, че и носа си навирила...даже и на него дето плащал без тя да подозира, важности придавала.....по онова време често се виждахме и той все ми се оплакваше как ходил насила на представленията....важно й било той да бъде там, а тя се гордеела, че държи лампа в ъгъла на сцената или притичва дори без реплика зад завесата за да разтресе  звънец или да донесе чехли за обуване на някого...тя била много щастлива, че е в театъра и играе, а вечер в леглото, доволна, че най- после е актриса правела шастлив и него....той ми признаваше понякога „  Страшна любовчийка е, родена мръсница, няма втора като нея и честно да ти кажа, някой път като тегля чертата излиза, че ми е по- евтино да я заблуждаваме, че е актриса“ Веднъж отегчен  моя човек отказал да отиде на нейно представление, а тя почервеняла и му показала вратата „ Да не са те видели очите ми повече...ще ме молиш някога за автограф“

- Теб ако те поканят на представление задължително ще те сложат на първия ред?!- подхвърли с усмивка Матей.

-А ти ще си почетен гост на изложби на млади художнички, нали?!- отвърна с настроение Карло.

- Обещавал ли си вече нещо на твоята Ефросина?- попита все така с ирония Матей.

-Не!- отвърна бързо Карло, сякаш бе очаквал въпроса – Но знам, че много скоро ще се наложи да обещавам!

Скоро захладня, водата потъмня с падането на слънцето. Двамата мъже изкачиха склона  и влязоха в гората и между клоните вече просветваха фенерите около къщата. Матей видя оранжевите алеи, беседката, лъскава от найлона и спря пред къщата. Харесваше му тук, в планината. Така е тихо и хладно под боровете, можеш да спреш, да се облегнеш на дърво и тогава, когато го няма шума и от собствените ти стъпки, да разбереш колко е дълбока гората, колко незнайни животини кротко и безшумно се  разминават по своите си пътища в шумата или горе из клоните.

-Дали тази къща ще остане порядъчен дом или ще се превърне в свърталище?- попита сам себе си Карло преди да влязат.

После тръгнаха по стълбите нагоре. Беше тихо из коридорите, уютно от мокета и червените абажури. Тук, кротко както навън при мрачните борове се бе настанило спокойствието на вечерта.  Преминаха покрай открехната врата и дочуха стъпки на крака, които някъде над главите им бързаха да прекосят пода. Влязоха в стая, с красив полилей и голямо огледало на скрина. Миришеше на ароматна свещ, на кафе засъхнало в чаша и на лак за нокти. Матей зърна гардероб, легло скрито зад прозрачни завеси, купа с плодове и трохи от бисквити по масата.  После трепна изненадан. Видя пред себе си жена, завита на дивана с плюшено одеяло, под което се виждаха пантофи и оголени глезени. Приличаше на кукла от реквизит, на статуя, каквато богатите слагаха в предверието на къщите си или на чудна картина, която в музея затъмняваха нарочно за по- голям ефект. Беше красива и неподвижна, с очи, които блестяха в тъмното, с устни, кадифени от някакво мазило, готови да бъдат целунати. Шията й, гола над одеялото се повдигаше от дишането. Така, при променящият се пламък на свещта, на Матей се стори, че сякаш и ноздрите й потреперват. Карло седна до нея.

- Чудно ми е...да ти призная ?- каза Матей.

Карло повдигна края на одеялото за да завие раменете й въпреки топлината от радиаторите.

-Веднъж онемя така, след като оперираха окото на Траян!- каза той – И още веднъж, когато обраха къщата ни в града...а сега е така, откакто почина майка й!

Погледна към нямата си жена Карло. Той си спомни за една нощ в семейната им спалня, преди твърде много години. Тогава се събуди, а Магда трепереше цяла над него. Потърси ръката му, допря я до себе си и той с учудване разбра колко се е овлажнила докато спи. Беше вдигнала нощницата над бедрата си и дори в мрака се различаваха примамливите й форми, но Магда не му позволи да им  се наслади. Легна върху него, а той проникна така леко и сладко в нея, че тя извика от удоволствие и изненада. После забравила обичайната си предпазливост, тя не сдържаше виковете си и се наложи той вместо нея да поглежда към стаята на децата. Озовал се прелъстен, той за първи път се радваше на собствената си жена в леглото, въпреки, че по- рано през деня вече бе прелюбодействал с чужда. На следващата сутрин Магда бе възвърнала обичайната си студенина, не погледна към него, не му припомни с поглед или жест какво се бе случило снощи, не го приласка. Той знаеше, че е способна да наказва дълго време сама себе си за това, че бе проявила волност пред съпруга си и бе последвала лекомислено среднощните нужди на тялото си.  

Кимна на своите мисли Карло, разбира се, че ще бъде доволен ако  Магда остане в това си състояние. Той има пари и ще се грижи добре за нея. Дафина се съгласи да живее с тях и да я обслужва. Ще повикат и рехабилитатор отново, за колкото време е нужно. Тук насред тишината и спокойствието на планината, Магда неусетно ще остарее върху дивана или на стола в който я полагаха отвън за да събира слънце.

По- късно, Карло и Матей вече пиеха вино седнали край масата, а до найлоновата стена на беседката димеше скара. Отвън две тъмни фигури  преминаха по алеята към къщата, Паско и Светлана се прибираха от бунгалото край язовира. Тя беше ниска, наглед безлична жена, с къса сламена коса, живи очи и тясна уста, която се разтягаше в гузна усмивка при всеки повод. Той бе едър и също русоляв, явно небрежен към външния си вид и крачеше бодро, въпреки раздалечените крака. Отклоняваше се като  примерен войник от пътеката и пристъпваше към беседката. Тя оставаше отстрани за да го изчака. Той даваше отчет на Карло, изслушваше задачите за следващия ден и тръгваше към потайната си Светлана.

-Тези са странни мълчаливци!- каза тихо зад гърбовете им Карло.

Тази вечер пиеха гъсто, червено вино с парчета ябълка, които Карло бе нарязъл за аромат.  Той бе доволен и често вдигаше чаша за наздравици, духът му бавно се завръщаше след нещастията. Матей също бе доволен, но знаеше че това спокойствие е измамно. Скоро щеше да го споходи желанието да пътува, да вижда бързо сменящите се поля и планини през прозорците на самолет или на влак, да кръстосва пешком тесни улици с мраморни къщи в жегата, да се вози в лодка из канал, над който пада мъгла или да разглежда музей, пред който гълъби се скупчват без страх в краката на туристите. Да,  колкото и да бе щастлив, където и да се намираше, дори с най- приветливите хора, у Матей неизменно се завръщаха спомените за дните, прекарани с майка му, Евдокия.

- Повикай си някоя приятелка тук ако искаш...за през хладните нощи!- предложиКарло.

- Нямам никоя толкова подходяща като твоята Ефросина!- се оживи Матей.

-Ето едва втори ден си тук и чистия въздух ти подобри остроумието!- отбеляза Карло.

-Какво остроумие..истината говоря!-отвърна с усмивка Матей.

Карло пристъпи и каза с благ глас:

-Вярно, съкровище е Ефросина, но не е случаен тоя дар от Бога.. първо много заслуги пред други жени трябва да натрупаш, много похвали да заслужиш и едва тогава провидението ще те възнагради ...и пак не е сигурно дали съдбата ще ти изпрати точно такова чудо?

Винаги, когато бе в добро настроение Карло увличаше и Матей в остроумия. В него имаше една тънка духовитост, която привличаше както лампите примамват пеперуди. Без  усилия печелеше хората, с първото движение, с първата произнесена дума и те му се подчиняваха със същата лекота.  Запознанството с него започваше чудновато и често новите му познати изоставяха всякаква предпазливост пред този благ човек, а Карло бързо разгадаваше недоверчивите или потайните хитреци, колкото и да пестяха думи и емоции пред него.  Разливаше се като  плитка вода и ги отнасяше накъдето пожелае. Шегуваше се солено и без мярка със себе си. Предугаждаше тягостните моменти и разказваше красиви случки за да създаде настроение. Мъжете го одобряваха със смях, а жените кимаха без мнение, но все пак с усмивка, както се приемат лудориите на чуждо, невъзпитано дете.

следва