- Ти си Вселената? – попита учудено момичето.
- Точно така, скъпа Шарлот.
- Как е възможно това? Ти не си живо същество.
- Напротив. Аз съм по-жива отколкото ти някога си била.
- Но все още не разбирам? Защо съм тук?
- Защо дойдох при теб ли?
- Не, защо съм жива? Всъщност аз все още не съм мъртва, нали?
- Разбира се, че си жива, скъпа.
- Защо тогава животът ми е толкова тежък? Майка ми ме напусна когато бях съвсем малка, баща ми е болен, сестрите ми загинаха, а на всичкото отгоре и любовта на живота ми – Константин, не ме обича и дори няма желание да общува с мен. Как ще живея без да го виждам?
- Изслушай ме, Шарлот. Ти не си коя да е. Ти си специална. Всъщност всеки е специален…
- А защо тогава трябваше толкова да страдам?
- Страданието е пътеводната светлина, благодарение, на която ще успееш в живота.
- Нищо не разбирам. Аз не искам нищо друго освен малко любов, както и да пиша.
- Точно за това говоря, Шарлот. Пиши. Ти имаш дарбата да станеш една от най-добрите писателки, живели някога, стига да намериш ключа към нея.
- Кой е ключът, вселена?
- Това не мога да ти кажа. Само ти знаеш. Ключовете са вътре в теб и дали ще вземеш този на щастието, тъгата, успеха или някой друг, зависи само от теб.
- Как така?
- Твоето мислене режисира твоите чувства, а те - твоя живот. За това подбирай мислите си внимателно…
- Шарлот, време е да ставаш… - чу се женски глас от съседната стая.
Момичето потърка очи, след което стана и отиде до пишещата си машина…
© Есенен блян Всички права запазени