На зандана стената –
кога се отнесе,
На хоризонта далнината –
кой ли ще понесе!

И в най-железните гърди настъпва час на слабост. Знай, духът е най-ковък във времето на този черен час. Слабостта е другарка, която никога няма да те предаде; помощта й е безкрайна, скритите й възможности са безброй. Когато духът крее, а виелицата му е страшна тишина, тогава опри се на слабостта и пред теб ще се разкрие свят на признания, обнова и още по-силен дух. Това се нарича маневрата на прераждащия се.
*    *    *

Девет десети от Синята луна са гладка и равна скала. Хоризонтът е единственото видно нещо на повърхността й, но в същото време той е неотличим. Още в петата си година малкият прозирен (туземецът от Синята луна) е подложен на върховно изпитание: да провиди линията на хоризонта. Има ли очи, които биха могли да различат къде свършва синият цвят на безбрежната скала и къде започва този на синьото небе! При неуспех местното дете развива плътно тяло, което се оказва гибелно за всеки живеещ на Синята луна.
Вах Ребрьов и генерал Скотом бяха излезли на кратка експедиция и изучаваха покрайнините на южния полюс.
- Командире, без мисъл е тази наша задача – не разбираше генерал Скотом. – Само скала и този противен син цвят. Имам чувството, че избожда очите ми.
- Генерале, понякога избодените очи виждат най-добре – отвърна Вах Ребрьов.
Вече повече от пет часа двамата мъже бяха акостирали на Синята луна и търсеха къде точно се намира точката на южния й полюс.
- Командире, напразно търсим. Всичко е легенда и космически небивалици. Няма позиция в галактиката, откъдето може да се провиди всяко кътче от вселената. Синята луна е просто една безчувствена скала.
- Генерале, чака ни война с космичната орда на пощурелите земни хора. А ние нямаме друго предимство пред тях, освен нашата слабост. Ако се разположим в сърцето на слабостта си, може и да надвием врага.
Генерал Скотом изсумтя. Никога не разбираше командира Вах Ребрьов, но за сметка на това се беше научил да се доверява безрезервно на преценките му.
Изведнъж в непосредствена близост, може би на стотина метра пред двамата мъже, се разигра странен мираж. Въздухът се сплъсти и започна да се вие, движеше се и наляво, и надясно, но най-вече напред. Към тях. Командир и генерал бяха заобиколени от тъй наречените “светли сенки”.
- Командире – сепнато рече генерал Скотом, – какво става? Сънуваме ли?
- Това са хора, приятелю – отвърна Вах Ребрьов. – Може би сме близо до целта.
Един женски глас, сякаш изречен от празното, достигна ушите на двамата мъже:
- Какво правите на Синята луна, вие, хора от тлъста плът?
- Ние сме обикновени войници, прозирна жено – рече Вах Ребрьов.
- Не съзнавате ли, че с телата си скрихте хоризонта, нашия Бог. Така прекъснахте изпитанието за “провиждане на Светата граница”.
- Простете, прозирна жено, не сме искали да попречим на вашата церемония.
Ако едно тяло, родено на Синята луна, не успее да се преобразува в прозирно, не след дълго развива особена болест. В съзнанието избухва лудост – пълната и тотална неспособност да се различава реалността от илюзията. В света на Синята луна няма друга опорна точка, освен линията на хоризонта.
- Аз, същества обречени на край – презрително заговори прозирната жена, –  съм Джуан-а Дзъ, жрицата на Светата граница. Вие препречихте зримостта й и затова сега ще познаете другото ми лице: посрещнете кърмилницата на Светата лудост.
Изведнъж “светлите сенки” се втурнаха към двамата чуждоземни мъже и направо се бухнаха в гърдите им. Генерал Скотом се просна по гръб, а Вах Ребрьов отстъпи крачка назад. И тогава синята скала изпод тях се продъни; сякаш се срина в себе си. Командир и генерал увиснаха във въздуха. Далеч долу, може би на мили и мили, стърчаха грозни Зъбери. Двамата мъже полетяха в прегръдката на бездната, която сякаш копнееше да ги прободе.
Вах Ребрьов е воин, който бе виждал всичко, бяха го сполетявали десетки черни часове, но този беше най-черен сред тях. Най-безнадежден.
- Командире – крещеше генерал Скотом, докато падаше през глава, – умирам редом с вас. За мен това е смърт на герой и върховна чест.
Двамата мъже падаха едновременно и на една линия.
“Това не е реалност – изрева в ума си командир Ребрьов, – това е сън!”
В същия миг усети как скоростта му на падане намаля. Генерал Скотом пропадаше с десет метра преднина.
“Как се случи всичко това – треска се блъскаше в слепоочията на Вах Ребрьов, – жрицата Джуан-а ни изпитва? Да, изпитва ни!
Генерал Скотом се бе отдалечил с нови десет метра.
- Командире, не ме изоставяйте!
Вах Ребрьов погледна въртящото се тяло на своя генерал и усети самотата му. В следващия миг почувства как падането му се забързва и само за секунда се изравни с генерал Скотом. Зъберите, стърчащи от дъното на пропастта, ставаха все по-големи.   
“На чужда, враждебна територия, лишени от защита и надеждно оръжие, слабостта е единственият ни съюзник – надигна се мисълта на командир Ребрьов. – Слабост моя, невесто вярна, без никаква резерва дарявам те със своето доверие, спаси себе си, ако не можеш да спасиш нас!”
Скоростта на падане растеше, наместо да се запазва.
“Аз съм твоята слабост, Вах – чу се глас в гърдите на командира. – Помощ от мен не ще получиш, но ако искаш, с униние ще те даря.”
“Даровете ти, моя слабост, за мен са сладък плод. Унил нека бъда!”
“Хитруваш, Вах, бъркаш ме с Духа-най-крепък. Опитваш се същността ми да измениш.”
“Не диря своето спасение, слабост моя, а друм за твоята воля.”
“Откъде таз прищявка в предсмъртния ти час, погубени друже? Всеки миг лудостта ще пръсне ти ума.”
“Аз те познах, моя слабост, ти си Джуан-а – границата на хоризонта, линията, що дели реалност от заблуда.”
“Ха, вече изгубил си ума, друже, дрънкаш небивали неща. Вах, не си се учил добре, в слабостта не се дири сила.”
Падайки, командир Ребрьов се смееше. Смееше се и не спираше.
“Виждам я! Вече я виждам!”
“Какво виждаш, луди човече?”
“Границата на хоризонта. Виждам я ясно!”
“Но ти летиш в бездна, Вах, в нея няма и помен от хоризонт”.
“Не, не, не! Аз летя в сърцето на една илюзия. Но сега я разсякох с Войнстващата сила на своето съзнание. Любима моя слабост, желаеш ли да ти явя границата на хоризонта?”
“Стори го, Вах. На слабостта очите са слепи, ще можеш ли със светлина да ги дариш?”
“Ти, моя слабост, си сляпа, доколкото аз милея за своето плътно тяло, но ти същевременно си дух за моята прозирност.”
“Луд си вече, Вах, съмнение няма в това!”
“Ти, моя слабост, си Джуан-а, прозирната жена – ведно жрица на Светата граница и кърмилница на Светата лудост. Реалността е способността да съотнасяш нещата, така че противоречията да се превръщат в общност, в най-крепка сплав. Лудостта е да късаш силата от слабостта, да милееш за едната и да побягваш от другата. Също реалността е да се изправиш срещу един хоризонт, потънал в синьо, и да удържиш небето горе, а скалата долу. Границата не е просто една линия, а два свята, при които, ако залагаш на единия, отнемаш от другия. Заложиш ли само на долния свят, ще унищожиш горния, предпочетеш ли небесата, ще останеш без скала. И хоризонтът ще се срине. Което си е лудост.”
“Вах, обърка ме, аз слабост ли съм или не?”
“Ти си слабост, която може да ме доведе до лудост, но може и да ми посочи границата. Ти не си плът, очебийна и скучно ясна. Ти си прозирната Джуан-а, която говори в моите гърди.”
“Но не разбирам, Вах, какво помага ти това? След миг ще се разбиеш в Зъберите долу.”
“О, не! Аз видях границата на хоризонта. Издържах изпитанието. Плътното тяло ще се прободе, а прозирното ще остане. Чуждоземният пропада, синьолунният лети! Ето я границата!”
- Командире, къде изчезна бездната? – рече плувналият в пот генерал Скотом; беше се вкопчил в синята скала.
- Изоставихме я на територията на лудостта, приятелю.
- Как така? Аз се бях простил с живота, виждах тялото си разкъсано на безчет парчета. О, галактични небеса, няма ми ги ръцете! Къде са ми краката? Коремът!? Няма ми го коремът!??
- Генерале, в свят, където, за да отличиш нещо се иска неимоверно усилие, е много важен усетът за граница.
- Ах, командире, виждам ръцете си. Виждам и краката! Дори корема си виждам!! Но защо съм някак прозрачен?
- Погледни хоризонта, приятелю. Виждаш ли линията му?
- Разбира се, командире. Тя е точно там, където свършва синята скала и започва синьото небе. Всъщност, командире, защо Синята луна си няма слънце, а има ден?
- Слънцето е вътре в теб, приятелю. То е твоята слабост, само посредством нея ще различиш земята от небето.
- Не разбирам, командире. А къде изчезна тази… как й беше името… Чжуан-цзъ?
- Джуан-а, генерале, Джуан-а. Тя е същността на твоята прозирност, твоя граница и твоя лудост. Тя е твоето слънце.
----------

Една десета от Синята луна е бездна, пълна със Зъбери. Легендата разказва, че там, където е точката на южния й полюс, се намира позицията, откъдето е уловим всеки галактичен хоризонт. Ако някой достигне полюса, всъщност е достигнал сърцето на бездната, лудостта на Синята луна.
Но понякога става така, че дори да си безкрайно далеч от Синята луна, тя сама дохожда при теб. Къс от нейния полюс, едно отломено парче пронизва небесата и се стоварва в твоя свят.
Вах Ребрьов добре помнеше астероида “Разообраз”…