Измислили индусите оптимистична вяра – не се живее веднъж, а човек минава от свят в свят, от тяло в тяло. Според заслугите в битието и цъфтежа на съзнанието…
Ето една биография.
Роди се роб, син на неизвестен роб и умряла при раждането робиня. Живя трудно и гадно – работа, работа, работа. И храна – колкото да не умре веднага.
Но, все пак – умря…
И заради страданията и безобидността си – прероди се в принц. Който стана цар. Живя в дворци, обличаха го в най-скъпи дрехи, имаше стотици жени. Най-вече готвачки. Защото ядеше, ядеше, ядеше… Компенсирайки лишенията в предния живот. И умря от преяждане, с пълна уста, от която висеше панирана маймунска опашка в портокалов сос…
Появи се пак като прасе. И стана огромна свиня – лапаше всичко, що зърне. Включително двадесетина кокошки, две пуйки, три малки прасенца, едно куче, дори левия крак на ратая…
След разфасоването и разпределението му по суджуците, душата му се пръкна в жираф. Високо над земята, гледащ гордо живинките долу, протягащ дълъг врат към недостъпните за дребните тревопасни зелени клони…
Докато леопардът изхвърча иззад храстите и се наслади на дългия врат без шиш…
А душата му отиде в къртицата. Дълбоко под земята, интересуваща се само от спокойствието и вкусните гадинки там. Самота, ядене и пренебрежение към ония недостъпните горе…
След което стана заек. Много жизнен заек – скачащ върху всяка минаваща зайкиня. Активен, бърз, ненаситен…
Само че и вълкът се оказа ненаситен, та душата прескочи в кокошка.
Която с интерес следеше петела, въртеше се наоколо му уж недостъпна, жадуваше и поглъщаше с удоволствие всекидневните му напъни, радваща се на всяко яйце, защото се освоблождаваше място за друго…
А, когато кокошката бе превърната във фрикасе, душата…
Какво повече? Който иска – разбира…
И мнозина се надяват да стане така и с тях. Защото са уверени – тогава знаят какво да правят…
Само дето в този момент забравят – влечени от яденето, властта, кокошата трътка, високото място…
Абе, притча… Уж за поука, пък то…
Развлечение между две маси, две трътки, две висоти, две самоти…
П.П. А блог няма - зрението...
© Георги Коновски Всички права запазени