Днес е ден 12-и откакто не съм я виждал. Последният път прекарах фантастично с нея, но това беше преди да стана толкова категоричен в решенията си.
Погледнах я отново през стъклената витрина на магазина – о, как изглеждаше съблазнително. Тези мехурчета, които танцуват по нейната тънка стъклена форма, ме караха да забравя за всички онези обещания, които си дадох.
Но ето ме тук – стоя, опитвайки се да се уверя, че няма да се поддам отново на изкушението.
Откакто докторите ми забраниха да я виждам, се чувствам така, сякаш съм откъснат от света на удоволствията.
Вече не мога да изпия една хубава студена глътка и да почувствам как цялото ми тяло се изпълва с енергия, как вкусът ѝ остава в устата ми, потапяйки ме в миг на блаженство.
Докторите казват, че имам висока захар, може би дори диабет. Те не разбират какво значи да бъдеш без нея.
Влизам в магазина и я виждам отново. Стои на рафта, осветена от ярката светлина, сякаш ме предизвиква.
О, как е студена и изкусителна, а погледите ѝ са толкова далечни, студени, сякаш не иска да има нищо общо с мен.
Но знам, че тя също ме иска. Как да не го усещам, когато си я поглеждам така жадно, а тя винаги изглежда готова да ми се отдаде, като обещание за нещо ново, за нещо неизпитано.
Погледнах я отново – това е онази игра, която играем всеки път. Студеното стъкло, което ми изпраща сигнал за лудост.
„Не може“, си казвам, но дори в този момент сърцето ми започва да бие по-бързо. Чувствам как кръвта ми започва да тече по-динамично, с всяка мисъл за нея.
Но тогава се сещам – захарта… Тя не е за мен повече. Още една причина да остана далеч.
Обаче погледите ни не спират. Знаете ли как понякога нещо не се случва, но все пак усещате, че е нещо, което не можете да избягате?
Ето как стоя там, прегръщам кошницата с продукти и не мога да се отделя от нея.
Съжалявам, но аз наистина не мога. Винаги съм имал проблеми с това – тази неустоима нужда да се доближа, да я открия, да я почувствам отново в ръцете си.
Вдигнах я, усещайки тежестта й, и дори само за миг почувствах как пълни устата ми с вкус – но ето, в следващия момент идва реалността.
„Не, не мога“, си казвам, пускам я обратно. Тя ми праща един последен поглед. Прекрасна. Но вече не е моя. Тя е забранена за мен, и аз трябва да я пусна, за да не се погубя отново.
Но тя знае, че всеки път, когато си помисля, че съм я забравил, ще бъда обратно тук, отново и отново – само за още един поглед. И знам, че тя ще чака, като силно изкушение, което не може да бъде победено.
И така, след всичко това, дневниче, може би аз вече съм и диабетик. Но Pepsi, о, Pepsi, ти никога няма да бъдеш само една бутилка. Ти си моята забранена любов.
© Benifios Всички права запазени