12.
Не успяхме да убедим господин Георгиев да остане при нас. А и беше си прав – във вилата щяха да са на добро място. Нали и аз мечтаех за подобна база за нас...
Мина ноември, дойде същинската зима...
Сняг, виелици, затрупани улици...
Не излизахме никъде – освен до изворчето в парка. Което понякога замръзваше, но тогава пък топяхме сняг за миене...
Дърветата почнаха да се пропукват от студа, от леда падаха цели клони. Събирахме ги – нека да има резерви в мазето, не знаем кога кое ще ни потрябва...
Лошото беше, че от входа през улицата към парка водеше цял снежен тунел. Отдалеч се разбираше от къде идва и накъде отива, ставаше ясно, че тук живеят хора...
Естествено, и по дима от комините се виждаше къде сме...
Ние така си изяснихме обстановката в града. Излязохме веднъж с класния и Росен на тавана, отворихме прозорчето, гледащо на запад, към центъра и видяхме анемични струйки дим, издигащи се тук и там...
Да ви кажа – хич не беше оптимистично...
Малко, малко обитаеми места се очертаваха върху белите покриви и сивото небе...
Светът – или поне тоя свят, който познавахме, си отиваше...
Но ние бяхме тук!
Някак си се групирахме в строен организъм. Едни се редуваха на пост, други се грижеха за дома ни...
Да, кооперацията постепенно стана наш дом...
В който имаше всичко – и хора, и мебели, и дух, и местен идиот...
Трифон, разбира се...
Тоя човек не миряса. Навън студ, мизерия, угасващ минал живот...
А той не можеше да живее, без да вреди и паразитира...
Внезапна проверка откри в стаята му купища храна. Отмъкнал я от общия склад на етажа. При това се сетил част от нея да сложи на балкона – та да се съхрани. Но няколко хляба, готвено и две тенджерки със супа бяха станали... Абе, направо, както казва любимият ми Тери Пратчет – животът в тях вече откриваше колелото...
Класният стоеше и сумтеше, Васил, бай Денчо, чичо Петко, чичо Косьо методично и старателно биеха гада, ние гледахме и не се намесвахме...
И да не мислите, че миряса?
Налетял една вечер на Василена на тъмното стълбище. Тя го хласнала, излетял по стъпалата надолу, яката се ожулил...
После Росен – чул шума и излязъл, го насини...
Само се сви в стаята си и не идваше дори на сбирките ни...
Мислехме дали да не го изхвърлим, но се отказахме. Първо – заради чичо Свилен. Все пак брат му беше. И второ – не знаехме къде ще отиде и кого ще доведе. По-добре да е под око...
Отпразнувахме рождения ми ден. Станах на 19...
Но не и абитуриент...
Което не попречи, обаче, да уча...
Класният го измисли. Бяхме на ученическа възраст осем човека. Различни години, но все ученици. И той ни направи училище. Общообразователните предмети учехме при него и леля Дина, жената на чичо Свилен. Тя била до катастрофата начална учителка.
А възрастните ни проведоха маса курсове за живота. Обясняваха ни кое как работи, как се поддържа, как се ремонтира... Учеха ни да готвим, да перем, да гладим... Доктор Минчев проведе курс по медицина – първа помощ, лечение на класически болести, кои лекарства за какво служат и как се употребяват...
А баба Деша дълго ни говори за билките, показвайки ни картинки от енциклопедиите. Помагаше й Марга, която се оказа привърженичка на хомеопатията...
Изобщо – дълга зима... И никакво време за скука...
Мен ме назначиха за радист. Научих се бързо как да боравя с радиостанцията. Всеки ден търсех събеседници, затвърждавах вече установените връзки, прослушвах ефира за новини...
Които не бяха хич, ама хич добри...
Оказа се, че в някои краища на света тепърва осъзнават случаващото се. Някои жители на тихоокеанските острови не бяха засегнати от катастрофата. Имали радио, но го ползвали изключително рядко. И ето – чак два месеца след събитията разбрали за ставащото. При тях болести не се развихрили – все пак, спътниците с биологически отрови са били немного. И повечето са паднали в районите на 30 – 50 ‘ около екватора...
Свързахме се с радиолюбител чак от Пунта Аренас. Там животът в суровите краища на континента продължавал неизменно същият. Риболов най-вече. А, когато човек се върне от морето след два-три дни тежък труд, малцина са тези, дето ще тръгнат да търсят какво става по света...
Говорихме с някаква секта в Щатите. Те сами ни намериха – случайно, разбира се. Били се изолирали някъде в Колорадо, молели се и очаквали Страшния съд. Когато минали три месеца, а не чули, ни видели нещо – опитали се да разберат какво става посвета. Интернет нямало, ток не ползвали, телефони също... Сетили се за живеещ наблизо самотник, отишли... И не заварили никого. Но пък оня имал радиостанция, та почнали да пробват с нея – дано разберат защо Бог ги е забравил при идването си...
Разказах им за катастрофата, обясних им, че няма как да се върнат в напуснатия доброволно от тях свят...
А те се зарадваха...
Обявиха ми, че това е изпитанието на Бог... И ни поканиха да се присъединим към тях – да се молим заедно...
Нямаше смисъл да им обяснявам пак къде е България – и без това в началото почти петнадесет минути изгубих, докато разберат, че сме в Европа... Още толкова, за да научат в кой край на континента сме... Нямахме време...
Пожелах им успех...
Попаднахме на оцелели руснаци в Сибир. С тях говориха Росен и класният, аз с руския съм доста зле...
Руснаците успели да се организират, вдигнали си крепост от цели дървета, имали животновъдна ферма, осигуряваща им месо, ходели на лов, отоплявали се с агрегати – използвали гориво от близко нефтохранилище, създали си закони, отговарящи на новото време...
Имали даже своя малка армия. Защото и там се появили бандите – при това с мерак да установяват своя власт и да завладяват освободените територии...
Както ви казах – подобна имаше в Марсилия. Слушах понякога предаванията им, проследявах радиовръзките им с техни “филиали”... Но никога не им се обадих...
Пък и нормален човек надали щеше да рискува с тях...
Говореха за световно господство дори... Световно! Съобщаваха как са превзели тоя или оня град в Южна Франция, заканваха се на някаква свободна република със столица в Лион, която си позволила да разбие отправен срещу нея наказателен корпус...
В същото време на британските острови наставаще хаос. Пакистанци и индуси бяха обявили свои независими “държави”, воюваха помежду си, а всяка поотделно с английската държава, опитваща са да оцелее в политическата бъркотия. Оказа се, че английският крал Уилям е успял да обедини обърканите в началото свои поданици и сега постепенно изтласква пришълците на север и североизток. На юг, в Корнуол, се обявило херцогство, което искало да се присъедини към възраждащото се кралство...
По-добре бяха нещата на Скандинавския полуостров. Хората там – спокойни по натура, последователни, бяха посрещнали катастрофата като типично природно явление. Без паника, с лична дисциплина и отговорност, бяха успели да ликвидират заченките на бандитизъм и сепаратизъм...
Страшно беше в Южна Европа... Падналите спътници бяха донесли унищожение за испанци, италианци, гърци... Смъртта вършееше по тези земи, хаосът й помагаше, ужасът сковаваше всяка инициатива и опит за организация...
От Африка новините също не бяха добри. Северът беше пометен буквално от космическите отрови. Древният Египет, устоял на много исторически бури, не беше същият. Населяващите го араби – хора с пищно въображение и лека психика, твърде бързо бяха изпаднали в паника и разрушението вилнееше свободно...
За останалата част от континента дочухме някои неща случайно. Радиолюбител от Киншаса разказа страшната история на човешкото падение и обръщането на хората от новия век в диваци. Чухме и истории за канибализъм, за нечувани жестокости, за самоунищожението на една цивлизация, която смятах, че е завинаги установена на света...
Оказа се, че емайлът на цивилизацията върху животинското в човека е твърде, твърде тънък... И дори няма нужда да бъде насилствено изтъркван – той се саморазрушава при силен удар...
Още повече, когато оцеляването минава през подивяването...
© Георги Коновски Всички права запазени