Като са малки всички момиченца, на принцески си играят, но аз раста и пак за принцеса се мисля. Чакам принца, чакам, все се оглеждам за него, а го няма. Изморих се да го чакам и реших една вечер да помоля Бог да го намери и да ми го прати. Аз много не вярвам, ама нищо не губя. Виждала съм хората да четат разни молитви от книжки, а аз такава книжка нямам и започнах с детски прости думички наум да му говоря: 
 -Боже, благодаря ти че сме здрави - аз и всички хора, които обичам. Благодаря ти, че имам семейство, приятели, храна, дом и искра в очите. Щастлива съм, Боже, но едно нещо само ми липсва... принца на белия кон! 
  Днес е най-хубавият ден, безкрайно съм щастлива. Мечтала съм винаги да отида на бал с маски, но все парички нямах да си купя хубава маска. Коконите в града имаха по много, всичките различни и от красиви по-красиви. Събирах си тайно парички много дълго време, за да мога и аз маска да си купя и да отида поне веднъж на бала. Хванах паричките и хукнах към магазина. Влизам вътре:
 -Добър ден! - с такава радост го изчуруликах.
 Гледам една лелка зад щанда и не мога да разбера с маска ли е или без - някак празно ме погледна, не трепна нито мускул по лицето ù, само ми направи знак с ръка да разгледам. Аз си мисля „Горката жена, цял живот все маски гледала и ù доскучало, а те са толкова красиви, на кой биха му омръзнали?! То и нейното лице се е превърнало в маска, ха-ха, мама все повтаря „С какъвто се събереш - такъв ставаш!” и май е права ха-ха-ха”. Усмихвам се скришом, с гръб към страшната лелка и погледа ми спира на една маска. Това е тя, това е моята маска! От устата ми излезе някакъв звук от изненада и възхита. Прекрасна е - лилава, с камъчета и пера, дори има и мигли. 
 -Тази маска колко струва? - и посочих лилавото чудо на втория рафт. 
 -Двадесет - прозвуча по-скоро като змийско съскане, отколкото като  човешки глас.
 -Вземам я! - подскочих от радост и извадих парите.
 Лелката бързо смъкна маската и толкова сръчно я опакова, чак вътрешно се засмях. Колко ли съм ù досаждала, че бърза да ме изпрати? Излизам щастлива от магазина и си мисля: „Оставих те, ледена кралице, заспи спокойно зимния си сън със стотиците си маски.„ Тръгнах по обратния път към дома. На няколко метра от мен се спря човек, който четеше нещо, почти стигнах до него когато изпусна листа от ръката си и тръгна бавно по тротоара. Наведох се и видях:
 БАЛЪТ НА ГОДИНАТА!!! 
Замръзнах, та това е тази вечер, този бал е в чест на някакви си там хора, чиито имена са писали с еееей толкова големи букви, аз дори не ги знам какви са. Все тая... отивам на най-хубавия бал с маски!!! Тази вечер ще се сбъдне мечтата ми!

  Направих си прическа, облякох си най-красивата рокля, всичко беше перфектно! Въртях се пред огледалото около два часа, за да се насладя на прекрасната си маска и вече след толкова приготовления бях готова да отида на бала.
   Застанах пред вратата на балната зала и притихнах за секунда. Чувах в ушите си как кръвта се блъска във вените ми, колко лудо бие сърцето ми. Чакала съм този момент безкрайно дълго за краткия си живот. След мига, в който вляза през тази врата, животът ми ще бъде съвсем различен. 
   Изгладих невидима гънка на роклята си, докоснах нежно с пръсти лилавата маска върху лицето си, усмихнах се широко под нея и влязох... Толкова много блясък... попивах с очите си всичко и всички - таван, изрисуван с безброй малки елементи, кристални полилеи, дълги маси, обсипани с деликатеси... Заобиколена съм от разноцветни маски... дами с големи букли и пищни рокли, господа с костюми и елегантни шапки... не мога да се наситя. Това е моментът, в който усетих, че под маската устата ми е широко отворена и бързо я затворих. Въпреки че никой не е видял, много се засрамих и сведох за секунда поглед. 
 -Не се срамувай - казах си -  никой нищо не е видял. Ти си красива млада дама. Вдигни очи и се наслади на тази вечер, тя е само твоя, ти я чака много дълго време! 
  Събрах смелост и вдигнах очи над тълпата от маски и хора... тогава го видях. Това е той, усещам го! Това е моя принц! Стои в другия край на залата и ме гледа с черните си очи. Няма бял кон, но пък е с бяла маска. Задържа погледа си много дълго, мен ли гледа? Ами ако гледа някоя друга?  Пак щях да сведа поглед, когато чух гласче в главата си „Дръж се, дръж се, продължавай да го гледаш!” Той тръгна бавно право към мен и го усетих като магнит. Сякаш нещо ме придърпа, направих и аз една плаха крачка. После втора, трета и докато се усетя, без да смъквам очи от неговите и той от моите се озовахме в средата на залата. Около нас беше пълно с хора, които чакаха оркестъра да засвири и всички да се завъртят в следващия танц. Той ми подаде ръка, не можах да не се подчиня. Обгърна ме нежно, затанцувахме  с останалите хора, а чувствах че сме само аз и той - моят принц. Първи, втори, трети танц, усмихвам се нежно под маската от всяко негово докосване, но нито дума. Накрая не издържах и го попитах:
-Как ме открихте?
Той не отговори...
-Как се казвате?
-Имената нямат значение. Аз и Вие ще бъдем същите, ще се наслаждаваме по същия начин на музиката, на танца, на докосването, на трепета, на прекрасната вечер... и без да имаме имена!
  В очите му видях блясък, усмихнах се, но не можах да кажа нищо повече цялата вечер. Танцувахме ли танцувахме, сякаш нямаше никой друг и музиката свиреше само за нас. Времето беше спряло. Аз виждах само очите му, усещах само него и целия свят беше само наш. О, отплеснах се, сбърках стъпка на танца, завъртях се някак, а той ме хвана в последния момент преди да падна. Докосна с пръсти лицето ми и с тревога попита:
-Добре ли сте?
 -Но... но какво стана? Къде е... - и аз докоснах лицето си, маската ми я нямаше. Погледнах в краката си и видях счупените лилави парченца. Очите ми се напълниха със сълзи. Той бързо ме прегърна и прошепна в ухото ми:
-По-красива сте от всичко, което съм виждал! Защо сложихте маска на това прекрасно лице?
  Усмихнах се. Какво пък, изгубих маската, но намерих принца. Вече нямаше какво да скрие усмивката ми и отново видях блясъка в черните му очи. Балът свърши и принца каза, че времето е прекрасно и е грях толкова красива дама като мен да се прибира сама по това време. Не се съпротивлявах. Дълго вървяхме мълчаливо през спокойните градски градини. След дълбока въздишка той каза:
-Присъствам на всеки бал, Вие идвате за пръв път... Ще Ви видя ли отново?
Погледнах го в очите, усмихнах се широко, а той сам се досети какъв е отговора ми.
-Мадам, може би не знаете много за тези балове... всеки човек слага маска и се чувства по-сигурен зад нея, защото крие нещо! Това което виждате на баловете са купища дантели, коприна и красиви костюми, а под тях дяволи.
-Това ли е причината да не сваляте вашата маска ?
Той замълча, почувствах се неудобно от директния въпрос. Голяма съм глупачка, нагрубих го, а той е невероятен. Гледах го в очите, и бавно се приближавахме до дома ми. Чак сега се сетих, как ще види къде живея- та той е от друга класа. Не би се занимавал с беднячка като мен. На две преки от дома ми има една богаташка къща, там ще му кажа, че живея. Спокойният му глас прекъсна мислите ми.
-Израснах в балната зала. Научих се да познавам хората по очите, те показват всичко онова, което се крие зад маската. Виждат се изневерите, лъжите, завистта... всичко грозно на този свят съм го виждал в очите на хората. За пръв път видях очи като вашите, чисти като на дете, без злоба, без алчност...
  Той замълча, аз очаквах да продължи. В този момент минавахме покрай моят дом, но продължихме със същата бавна крачка към богаташката къща. Паузата стана прекалено дълга и тишината започна да ми тежи.
-Благодаря ви, никой не ми е казвал нещо по-мило.
Тогава в съзнанието ми изплуваха спомен от детството ми, как баба ми казва „Не от лоши думи, а от мили се страхувай. Не от зли хора, а от принцове да се пазиш, моето момиче... От тях най-много боли!”. Сега чак разбрах какво е искала да ми каже баба. Усещах какво се случва с мен, бях чела за това чувство в книгите. Нито един автор не е успял да го улови с думите си, както го усещам аз с цялото си същество.
 Наближихме богаташката къща, огромна, палат направо, с голяма порта, а зад нея две настървени кучета. Не знаех колко да се приближим, защото ако започнат да лаят, принцът ще разбере, че това не е моя дом. Направих една по-бърза крачка и застанах пред него. Поклоних се старателно, както мама ме е учила и казах тихо:
 -Благодаря Ви за прекрасната вечер. Благодаря и че ме изпратихте, живея съвсем близо - направих едва доловим жест към къщата и се усмихнах.
 Той ме погледна, заклевам се, че видях усмивка зад маската му. Хвана ръката ми, а с другата си ръка свали маската, наведе се, целуна ръката ми и погледите ни пак се засякоха. Потънах в черните очи, беше невероятно красив и млад. Каква причина би могъл да има моят принц, за да носи маска? Той е перфектен. И докато пиех жадно от красотата му, той се приближи до мен и прошепна:
-Принцесо... вече нямам причина да нося маската. - пусна я на земята и тя се счупи на няколко големи парчета -  Тези кучета нямаше да се разлаят, ако бяхме се приближили, защото виждат и надушват душите на хората дори по-добре от мен. Утре вечер ще дойда в къщата, която подминахме преди две преки и ще поискам ръката ти.

Усмихна ми се като ангел и направи жест да го последвам към истинския ми дом. А аз нямам думи, нямам мисли... цялото ми тяло, душа и ум бяха изпълнени с щастие.

  В началото ви подведох. Не днес е най-хубавия ден... от днес започват най-хубавите дни.