21.09.2016 г., 16:40 ч.

Слука на вадата 

  Проза » Разкази
805 0 0
6 мин за четене

Слука на вадата

 

       Няма нищо по – вълнуващо и по – приятно за ушите на ловеца от преплитащите се един в друг акорди на спусналите се по прясната дивечова диря кучета. Тогава плътният и басов лай на някой барак дрезгаво се издига над тънкия и писклив гласец на някое младо гонче, а отстрани се дочува самотното пролайване на тръгнало по втора диря куче. В такъв момент сякаш съзнанието се изключва за всички ежедневни проблеми, мислите се насочват само и единствено в една определена посока, а вниманието се приковава в прицела на пушката и в крайчеца на показалеца, докоснал извития спусък. Ако всичко това се съчетае с приятните, промушващи се през клоните на дърветата подранили слънчеви лъчи на есенното слънце, а нежните трели на птичите песни приятно погалват слуха, това вече създава такова състояние на душата, което никой друг вид почивка не може да допринесе.

      Подобни мисли се зародиха в главата на Нико, когато воят на кучешката кавалкада приближи неговата пусия. Ръцете му здраво стиснаха новичкият автомат МЦ –12 и леко го приповдигнаха на височината на гърдите.

     Беше застанал на любимото си място. Ловците от дружината го наричаха “Вадичката“. То представляваше отдавна пресъхнал канал, широк около петдесетина метра, обрасъл с редки дървета и гъсти шипкови и глогови храсти, който протегнал се през прясно изораната угар, сякаш искаше да свърже двете стоящи една срещу друга смесени широколистни гори. До една тънка дива ябълка по средата на канала, той си разчисти малко “харманче” от опадалите листа и клонки за да може да движи краката си безшумно.

     Преди двадесетина минути по телефона му се обади колегата му Найден и набързо го предупреди, че от съседната дружинка са вдигнали голямо прасе и вероятността  дивеча, в опита си да се отскубне от кучетата, да пресече между двете гори точно по гърба на пресъхналият канал е голяма. Нико презареди автомата си с бренекета и се заслуша в далечният лай на кучетата и откъслечните провиквания на гоначите.

    Слънцето се беше вдигнало високо над хоризонта, откъм гората се дочуваха ясните и отчетливи почуквания по стволовете на дърветата от някой кълвач, а някъде далеч над хоризонта двойка орли правиха причудливи фигури във въздуха. Откъм селото вече се носеха отделните звънки похлопвания от хлопатарите на говедата от селската черда излезли на паша. Нико с удоволствие дълбоко вдишваше и пълнеше белите си дробове с чистият горски въздух и се вслушваше в различните звуци. 

    Отначало кучешкият лай се чуваше слаб и далечен, но постепенното му усилване показваше, че кучетата гонят дивеча към него. Над върховете на дърветата проехтяха и първите изстрели. Виковете на гоначите, многократно повторени от ехото, дълго се блъскаха в дебелите дъбови дънери.

     Лаят устремно приближаваше пусията на Нико. Ловецът се превърна целият в слух. Зрението му се напрегна до краен предел. Той бавно вдигна автомата и опря студения приклад до бузата си. Погледът му се прикова в дивечовата пътека провираща се между храстите. Ударите на сърцето сякаш се предаваха върху ръцете му. С голямо усилие на волята си наложи да се успокои. Съзнанието му като че ли изключи за заобикалящия го свят и той дори забрави за вчерашното скарване с шефа си в офиса.

     В момента в който от кучетата го отделяше само последната преградна стена от ниски дървета и гъсти храсти, а дивеча най – вероятно вече се беше спуснал по улея на канала, за миг му се стори, че клоните на крайните храсти леко се поклащат. Бавно отмести цевта на пушката за да се вгледа по – добре и … дъхът му секна. От храстите бавно и грациозно се измъкна едър и красив благороден елен. Мощната му глава бе украсена с великолепни рога с по шест разклонения. Червено – кафявата лятна окраска на козината му вече започваше да се подменя със сивата си зимна пелерина. Лъскавината й отразяваше пробягващите по гърба му слънчеви лъчи. Почти веднага Нико съзря силуетите на две дребни кошути, които сякаш се криеха зад него.

    Мъжкарят се спря и се загледа в ловеца. Влажните му ноздри нервно се свиваха и отпускаха. Ушите му трепетно мърдаха в различни посоки. Едрите му охранени мускули потръпваха. Само какво великолепие. Чудо на природата.

     Еленът постоя така няколко секунди и без да се обръща, с елегантен скок потъна в гъсталака, последван като по команда от женските.

     Нико успя да чуе само изтрополяването на копитата им по опадалата шума. Сърцето му бясно се блъскаше в гърдите, а адреналина на талази нахлуваше в кръвта му.

    Тъкмо отпусна пушката и “Хоп”! – от същото място от което се появиха еленът и кошутите, първо се показа черна конусовидна глава, въоръжена с големи бивници, а след това и едрото, набито и масивно тяло с щръкнала на врата козина.

    “Кучетата са вдигнали прасето, а от шума са се вдигнали еленът и кошутите” – премина бърза мисъл през главата на ловеца.

    Мушката почти моментално се “лепна” върху масивната шия и докато тя леко се плъзна пред зурлата на височината на окото, Нико натисна спусъка. Изтрещя изстрел. Подкалибреният, стоманен куршум изсвири във въздуха, след което чу се тъп звук като при удар на бренекето в дърво. Беше изпълнил всички елементи на перфектният изстрел и очакваше прасето да падне без звук. И действително нерезът не довърши втората си крачка. Той сякаш се спъна, присви опашката си, а от гърлото му се изтръгна нещо средно между ръмжене и изгрухтяване. Левият му преден крак се прегъна. Явно беше счупен.

     Ловецът се прицели, затаи дъх и през редките храсти изпрати още два куршума в широката свинска шия. Прасето падна, а раненият му крак се разтресе в последна предсмъртна конвулсия.

     Нико презареди автомата, излезе от укритието си, приближи се до падналият нерез и предпазливо го побутна с крак. Нямаше нужда от контролен изстрел. Беше мъртъв. След няколко минути от шубрака се появиха две гончета, които почти веднага и настървено се нахвърлиха върху прасето. Лицето на младият ловец сияеше, а душата му се къпеше в ореол от радост и щастие.

     В този момент телефонът в джоба на Нико завибрира. Беше Найден:

    - Какво става, хлапе? Ти ли стреля? По какво стреля? Кучетата подкараха прасето право към теб.

    -  Убих прасе, Недко! Голям нерез! Има няма към сто и петдесет килограма! А и глигите му са големи. Три пъти му гърмях докато се укроти. Обаче да знаеш каква красива гледка видях миг преди да се появи тази торпила. Няма да повярваш. Две кошути и един шестак, който ги водеше. Ето това ти пълни душата, братко! Красотата на природата е несравнима!

    - Е, браво! Браво! Казах ли ти сутринта на инструктажа, че вадичката всеки път пуска по нещо?  Всеки излет на това място убиваме по нещо. Този път ти си късметлията. Чакай ме там. След малко ще дойда с джипката, да го вържем и откараме на удобно за дране място.

    - Добре, чакам те.

    Недко мушна телефона в джоба на панталоните си и се загледа в налитащите към прасето кучета.

    “Няма нищо по – вълнуващо и по – приятно за ушите на ловеца от преплитащите се един в друг акорди на спусналите се по прясната дивечова диря кучета. В такъв момент сякаш съзнанието се изключва за всички ежедневни проблеми, мислите се насочват само и единствено в една определена посока, а вниманието се приковава в прицела на пушката и в крайчеца на показалеца, докоснал извития спусък. А ако всичко това се съчетае и със слука, това вече създава такова състояние на душата, което никой друг вид почивка не може да допринесе.”

   Такава мисъл премина през главата на Нико, протягайки се да откърши голяма дъбова клонка, за да я потопи в кръвта на прасето и да я закачи на шапката си. Това беше първото му убито прасе.

                                                                                                                                        

                                                                                                                Септември, 2016 г.

© Първан Киров Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??