“И на седмия ден, като свърши Бог делото, което беше създал, на седмия ден си почина от цялото дело, което беше създал.

И благослови Бог седмия ден и го освети, защото в него си почина от цялото Си дело, което Бог беше създал и сътворил...[1]”

      За жалост това не важи за мен. За Смъртта никога няма почивка.

      Появих се до мъж, чиято глава и ръце бяха облепени с черен изолирбанд и бяха здраво стегнати за щурвал[2]. Той се носеше бавно към дъното на океана, а по цялото му тяло имаше белези и рани, които свидетелстваха за мъченията, на който е бил подложен преди да бъде изхвърлен тук.

      „От известно време не бях виждал този „почерк“, помислих аз. „Определено е работа на онези двамата.“ Когато най-накрая ме видя в очите му се появи благодарност. „Този е 68,399-я за това денонощие, а остават още 5 часа... Тази работа започва да ми писва. Непрекъснато някой умира. Дори и да можех да обирам по няколко души на веднъж пак нямаше да ми остане никакво време. Не може ли да си взема малко почивка? Не че знам, какво ще правя през нея, но цяла вечност прибирам души, още от създаването на света. Вече даже започнах да им губя броя.“ Взех душата му и след по-малко от секунда се появих в дверите на Ада. Метнах я в краката на няколкo дявола, които ме чакаха, и изчезнах. Време беше да отида към следващия. С тези над 7 милиарда души дори не можех да се спра.

      Появих се на един черен път. Пред мен гореше кола, а на няколко метра от нея, на земята, пълзеше мъж. Дрехите му липсваха почти изцяло, а остатъка от тях пламтеше като факел. Когато ме видя очите му едва потрепнаха. Устата му се размърда леко и от там започнаха да излизат задавени хрипания, примесени с кръв. Лицето му се сви. Ръцете се раздвижиха и той започна да пълзи подобно на червеи в краката ми. Наведох се, бръкнах в гърба му и изкарах душата оттам. Когато видя тялото си, започна да хленчи и да се моли. Опитваше се да ме подкупи и шантажира. Обещаваше ми пари, злато и диаманти; власт, каквато дори не съм бил могъл да си представя.

      Погледнах го. Не за пръв път се опитваха да ме убедят или подкупят да ги пусна.  Редовно получавах предложения за несметни богатства, стига да ги отведа в Рая, а не в Ада, където по принцип им беше мястото. Да не говорим че двама от всеки трима искаше да прибера още някой с него, за да си правят „компания в Ада“ и парадираха с някакво си „последно желание“, което дори нямах идея какво трябва да означава или защо трябва да ме интересува.

-     Искаш ли още един живот? – попитах червея в ръката си. Той ме погледна изненадано, а целия поток от думи секна. – Няма да остаряваш, ще може да гледаш смъртта на всичките си врагове и ти ще бъдещ последното, което те ще виждат – изчаках малко. –  Да или не? – Попитах отново, след като не получих отговор. – Да тръгваме към Ада тогава – добавих спокойно, повличайки го за онова, което той виждаше като лакът.

-     Не, не, не, не, не, не – изплетечи той. – Да, да искам да живея отново. Но какво искаш ти в замяна? Имам пари; много хубави жени; остров в Карибско море; самолети; яхти...

-      Само един подпис от твоя страна е достатъчен – спрях потока на словоизлиянията му. Нямах време да слушам тези брътвежи. Ако решеше да не се подпише доброволно, нещата нямаше да се получат, а ако нещата не се получеха, трябваше да наваксвам с работата, която се натрупваше с главоломна скорост.

-     Подпис? – попита с пълно удивление. – Не искаш нищо друго освен подпис?!

-     Да – в свободната ми ръка се появи празен пергамент, който в края си имаше восъчен печат. – Просто трябва да се подпишеш тук – казах, посочвайки мястото до печата.

-     За какво е това? – побърза да попита той.

-     Има ли значение? Ако не го направиш отиваш долу. Така и така няма какво да губиш. Вече си изгубил всичко – врътнах го така, че да може да види овъглената купчина, която му беше давала подслон допреди малко.

-     С какво да подпиша? – побърза да попита, страхувайки се да не размисля.

      Пръста ми премина по кожата му и остави дълбока белезникава следа. За разлика от материята, душата нямаше форма. Тя приличаше на пихтия, подобна на мъгла. За по-малко объркващо, хората виждаха себе си като прозрачна субстанция с форма на оригиналното тяло в което са били. – Използвай това. Напиши имената си тук.

      Крайниците му се разтрепериха, което накара цялата маса да се размърда. Част от нея докосна мястото, което бях разрязал, след което се понесе към хартията и с трепкащи движения изписа криво името си. Когато приключи, най-отгоре на листа се появи с големи букви думата „Договор“, а секунда по-късно всичко се покри с гъсто изписан текст. Нямах нужда от тези неща, но сивкавата пихтията трябваше да знае какви са задълженията му оттук насетне. Формата й, започна да променя цвета си, докато не стана полупрозрачна и черна като катран. Очертанията й се издължиха, а отгоре й се появи черно прокъсано наметало, което запази малко по-плътен цвят.

      „Значи така изглеждам.“ Помислих, взрян в сянката отпред. Бях толкова зает да я наблюдавам, че не забелязах кога собствените ми очертания са започнали да се променят. Цялото ми тяло бе станало тъмно черна, издължена безплътна маса, с черни като катран очи. Не можех да се определя на какво точно приличам, докато върху мен не започна бавно да се оформя плът.

-     Е, казах аз, поглеждайки отново към червея пред мен – вече имаш вечен живот, поне докато това материално тяло не умре. Когато това се случи ще заема отново старото си място, а ти ще отидеш директно в Ада.

      Протестите и въпросите му заглъхваха все повече и повече, докато плътта ми нарастваше. Когато и последното парче си дойде на мястото, вече не можех нито да го видя, нито да го чуя. Сега оставаше само да реша какво искам да правя за краткото време, което си бях осигурил на земята.

[1] Битие 2:2-3

[2] Щурвал - устройство за управление на движението на плавателен съд или летателен апарат по неговия курс (Уикипедия)