С мокрите си от сълзите ръце, Мира натъпка в големия куфар малко неща. Тя докосна с поглед всеки ъгъл на стаята и изведнъж осъзна, че бе пораснала за повечето вещи. Изведнъж много от тях се превърнаха мислено в прах. Ненужните, одухотворени спомени от пясъка, обичта и морските вълни, които бе събирала с години, станаха сиви и безлични.

   Преди да се върне в стаята, където я чакаха мъжете, тя реши да огледа стаята на чичо си. В първия момент нищо не успя да привлече погледа ѝ, но Мира реши да прегледа добре всичко. Тя отиде до високия дървен гардероб и го разтвори. От вътрешната страна на вратите имаше отпечатъци от кървави пръсти. Нова вълна от страх и безсилие заля сърцето ѝ и за пореден път част от него се отрони и изгуби в нищото. Мира спусна погледа си надолу и съзря един сгънат лист хартия, по който също имаше следи от кръв. Без да съзнава, тя го сграбчи в треперещата си ръка, сякаш имаше вероятност откритието внезапно да се превърне в птица и да отлети.

Павел не се затрудни да събори на земята брат си, който бе натежал доста от парите и алчността.  Побелелият мъж вложи всичките си усилия да държи ръцете му хванати в своите. Мъжът с черното палто обаче го ритна в коляното и спечели време, за да извади джобния си нож. Замахна с него към Павел, но побелелият мъж се отдръпна и избегна удара. След това Павел се опита да хване ръката, която държеше ножа, но не успя. Миг по-късно усети остра болка от дясната страна на тялото си.

Мъжът с черното палто бе готов да нанесе следващия си удар, когато една студена бяла ръка го издърпа назад със страшна сила. Той се простря по гръб и пред очите му се разкриха воалите на нощното небе.

Павел се изправи на колене и в следващия миг се хвърли върху брат си. Улови ръката му и заби ножа в рамото му. Мъжът с черното скъпо палто извика болезнено и звездите на небосвода се сляха в жълтеникава паяжина. Павел се изправи, стискайки последните си сили между зъбите и повлече брат си към солената локва, която се разстилаше наблизо.

      -  Помогни ми! – извика той към Боян, докато държеше главата на мъжа под водата. Брат му се съпротивляваше яростно и Павел едва го удържаше.

      -  Не! – кресна Боян. – Остави го! Не може да го направиш!

Боян се хвърли върху Павел, но възрастният мъж го избута. В следващия миг Павел улови ножа в ръката си и понечи да прекрати мъките на брат си. Боян се спусна към него и го блъсна настрани.

Боян издърпа трупа от солената вода. Мъртвецът бе застинал със затворени очи в прегръдките на покоя.

      -  Какво направи!? – попита Боян с треперещ глас. – Защо?! Защо трябваше да се стига до тук?!!

Павел придържаше раната си и се бореше за въздух. Болката от раната бе избледняла, но на нейно място се настаниха разяждаща мъка и безтегловност.

      -  Ще го скрием.. – хрипливо започна Павелпри изкопите на старите солници и.. и след това ще го мислим..     

      -  По дяволите.. – прошепна Боян

Скъпа Мира,

Съжалявам за това, което се случва. Живеем в трудни времена и тези времена създават лоши хора. Принуждават и нас да станем лоши и, ако не го направим – губим и малкото, което имаме.

Имам дългове и те моля да ми помогнеш, защото ти също ми дължиш много. Човекът, до когото ще се събудиш утре сутринта, знаеше за фалита на банката, в която работеше и ми даде много пари! Трябва да му се отплатим заедно и те моля много да изпълниш исканията му! Обещавам ти, ще направя всичко и ще ти осигуря най-хубавото бъдеще! Помогни ми, моля те!

С обич: Татко

Мира вдигна замъгления си поглед от окървавения лист. Тя се взря в мислите си и осъзна колко много бе грешала за всичко. Парите струваха скъпо – независимо дали ги плащаш в марки, долари или животи.. Баща ѝ я бе продал, чичо ѝ я бе предал и целият свят се срина за миг, за да се разкрие яркостта на ада.

Чичо Павел вървеше зад Мира и Боян и придържаше раната си. Лицето му бе изкривено заради болката, косата му бе още по-бяла, сивите му очи сякаш бяха погребали умението си да чувстват.

   Те стигнаха до колата. Боян се зае с подреждането на багажа, а Мира се обърна към чичо Павел. Той ѝ се усмихна тъжно и я прегърна.

      -  Ти го уби, нали? – попита бездушно Мира, като се взираше сляпо в шума на вълните. Намерих писмото.

Направих го заради теб! Искам да знаеш, че те обичам безкрайно много!  Ако трябваше, щях да убия и себе се, за да те предпазя! – отвърна Павел, като отстъпи крачка назад и я погледна.

Мира се взираше с в студения цвят на очите му и се опитваше да ги запомни.

      -  Надявам се някога да ми простиш! Обещай ми! – очите на възрастния мъж блестяха, приютили по едно малко море в себе си. – Обещай ми, че ще ми простиш!

      -  Обещавам! – изрече Мира.

Боян застана до нея и погали кестенявите ѝ коси. Тя го погледна, а след това се качи в колата. Двамата мъже си размениха няколко думи, прегърнаха се и се сбогуваха.

Болката свистеше в ума ѝ. Всичко наоколо летеше в обратна посока и изчезваше без да се сбогува. Земята край пътя бе постлана с ожънати ниви – безбрежен килим от разноцветни кръпки. Залезът обливаше небето с наситеното изящество, присъщо само на нещата, които не умират.

   Боян поглеждаше често към Мира. Опитваше се да я измъкне поне за малко от мъката, но беше трудно. Нито темата за добротата на чичо Павел, нито възвеличаването на красивия сумрак, нито наближаващото сваляне на Виденов, успяха да събудят напълно Мира от самосъжалението и омразата ѝ към света.

      -  Преди да си тръгна, ще ти оставя пари. – започна Боян след мъчителните десетки минути мълчание.   – Не се знае какво ще стане в следващите месеци! Не можем да разчитаме на нищо! Вечер си лягаш като нормален човек, а на сутринта си победен от бездомник!

Мира кимна безучастно. Точно сега, когато нямаше никаква власт над бъдещето, тя се върна към миналото. Преди месец една приятелка от София ѝ прати писмо, в което обясняваше, че след като се разровила, открила, че майка ѝ била застреляна заедно с някакъв бивш агент на ДС в леглото му през януари  1992г.

Мира осъзна, че никога нямаше да избяга от миналото си, защото солта бе вътре в нея.

И тя внезапно заплака. Тихо, заровила лице в дланите си, тя едва осъзна, че Боян спря колата. Миг по-късно Мира усети ръцете му около себе си.

      -  Спокойно, всичко е наред!.. – започна несигурно той, но след това продължи по-уверено. - Съжалявам, че така се случи! Но нищо не е свършило! Замисли се – започваш нов живот! Можеш да наредиш всичко отначало!

      -  Да, но съм сама? – простена Мира в отговор.

      -  Не си сама! Всички мислим за теб и те обичаме! – отвърна Боян и пръстите му се изгубиха сред кичурите ѝ.

      -  Ще се върнеш ли при мен? – попита Мира и се загледа през стъклото на колата.

      -  Обещавам! – обеща Боян…

Отсреща фаровете на колата следваха очертанията на сивия път, след което го оставяха да се влее страстно в обятията на хладната есенна нощ.