СПОМЕНИ

     Караше бавно. Приведен напред, следеше внимателно труд­но уловимите очертания на заснежения път през изпотяващото се стъкло. Чистачките с равномерен ход проскърцваха н разчистваха трупащите се пред очите му снежинки. „Рано дойде зимата тази година. Неподготвени ни завари" - мислеше Димитър. Дълбоко в съзнанието му пробягваше и го тревожеше мисълта, че старците са без нарязани дърва. „Сега ще им насека за няколко дни, а в неделя ще нарежа останалите. Много се е разбързала тази зима"... По устните му пробягва усмивка: "Било ли е някога първият сняг да не е една изненада!"

       Изведнъж, точно когато излезе иззад завоя, от височината, измежду дърветата се стрелнаха две черни петна и миг след това върху платното се изсипаха две шейни с деца. Те видяха камиона, но вместо да скочат и побягнат, замръзнаха, заковали очи в него. С цялата сила на тялото си Димитър натисна педала на спирачките, стисна здраво волана, очите му се впиха в приближаващите се, притиснати едно до друго деца. Камионът само потрепери в опита си да спре, но сам като шейна се понесе към тях. За секунда кракът на шофьо­ра отскочи от педала и ръцете му плавно завъртяха волана в обрат­на посока. Колата неохотно, едва-едва се подчини. Чу пращенето на една от шейните под гумите. Беше стиснал в този миг очи и с тялото си почувствува спирането на камиона. Ръката му трепереше, объркано търсеше дръжката на вратата. Чак когато скочи на земята, видя децата. Шейната беше на парчета, камионът почти се бе забил в канавката, но децата бяха отхвръкнали встрани. "Невредими, миличките!" Въздишка на облекчение се изтръгна от гърдите му - сякаш огромен товар се свлече от него. Огледа ги, опипа ги едно по едно недоверчиво, чак тогава гневът стисна глътката му. Обзе го силно желание да напляска тези пакостници, понечи дори да го стори, но бузките на първото попаднало му дете бяха толкова бледи от уплахата, а нослето - малко, чипо - виновно стърчеше над завития около врата му дебел вълнен шал. В него нещо трепна, ръката му се отпусна. В съзнанието му из­плува друг образ от снимката в албума му - пак беше зима, колкото него е бил, а помнеше всичко с чудна яснота...

       Камионът отново се носеше по заснежения път. Изпълзял извън градчето, видя зимата в разгара си. Вятърът свободно свиреше, носеше на вихрушки сняг по голото поле. На места вече стърчаха гре­бените на нарастващите преспи. Белотата се ширеше докъдето очи видят. „Какво ли е горе в село, на високото?" То беше "неговото" село, макар да знаеше, че Ново Градище не е родното му село - другото, "истинското", както бяха му казали хората, той не знаеше къде се намира.

Беше мъничък, сираче, когато дядо Зарко, далечен роднина, го доведе тук. Стана му като баща, а жена му - майка. Почти не пом­неше своята. Чипоноското от пързалката го връщаше в миналото, от което пазеше смътен спомен. Полумрачна стая с малко заскрежено прозорче, през което се прецеждаше слаба светлина. Навън, като сега, свиреше вятърът и се промъкваше през пролуките на грубата дървена врата. В ъгъла пращеше огнището, лютивият дим караше очите му да сълзят. На дървения одър лежеше тя - майка му. Често извръщаше глава и го търсеше с поглед. Направи му знак да приближи. Притисна го до себе си, целуна го, после му рече с отпаднал глас:

       - Момчето ми, донеси ми от пизуля шишенцето, дето е в ъгъла  и ми налей!

       Изпълни веднага молбата ù. Последната ù молба, защото друга не помнеше.

       Много по-късно, след години, Димитър разбра, какво се бе случило след това. А баща си нито беше виждал, нито чу за него нещо.

        Заживя при Зарко, с неговите деца, като негово дете.

       Когато камионът премина покрай ливадата със сухия бряст, сякаш забрави зимата. Зеленееше окъпаната от росата трева, вятърът прошумоляваше в листата на бряста. Овцете, доволни от хладината на утринта, бързо-бързо пасяха, а той още мислеше за дочутия снощи раз­говор на Зарко и жена му.

       Бяха вечеряли отдавна, навън беше топла нощ. Небето искре­ше обсипано с безброй звезди. Навред из селото цареше тишина. Огънят в камината догаряше, въглените тлееха в пепелта. Зарко допуши лулата и бавно я изтърси. Другите деца вече спяха, само Митко пристягаше торбичката си за следващия ден. Сега той пасеше овцете, защото ста­рецът беше убол крака си и куцукаше с болка. Жена му го приближи, погали го по рамото и тихо рече:

       - Хайде, Заре, време е! Постлах миндера.

       -  Ще спя на земята, при децата. Там ми нагласи  - кратко ù отвърна Зарко.

       - Защо?

       -  На миндера ще спи Митко! Там е най-удобно. Утре работа го чака, нека си почине момчето. Ние ще дремнем през деня на сянка, а той ще тича подир овцете в горещината. Трябва да има сили.

       Митко се опита да протестира, но стопанинът с недвус­мислен жест показа, че възраженията са излишни.

       „Тогава всички спяха на земята, само аз на миндера. Справед­лив е моят старец. Винаги е бил такъв! Справедливостта и уважението раждаха обичта. Имах подслон над главата, работа, пълна торба с храна - не, имах нещо много повече от това! От обичта по-топло нещо на земята няма. Никога не се почувствах сираче, защото баща е този, който постъпва по бащински."

       Къщите на селото показаха бели покриви зад баира. Калпаците им вдигаха към небето тънки сиви струи дим, които вятърът подхващаше и вплиташе в снежните кълбета. Машината отби по широкия път и влезе в тясната уличка. Спря до надничащата зад каменния дувар  ниска къщурка. Беше си същата, каквато я видя някога за пръв път. Под дебелия снежен калпак, под стряхата на чардака жълтееха като огнено слънце царевични свесла, сбрали златото на есента. Коминът димеше. Когато влезе, старецът клюмаше до бумтящата печка, а жена му гот­веше - миришеше на познатата му любима гозба.

       -  Ха, добре дошъл! Навреме идваш - надигна се дядо Зарко.

        - Знам, тате, че нямате дърва за огъня. Рекох да дойда да насека малко, пък в неделя и останалите. Ама, че зима! Е, как сте вие?

         - Добре сме, сине... Само дето си блъскал толкова път в такова време.

          - Нищо. Малко ще си почина и ще насека.

          - Синко, в другата соба да полегнеш, ама като е студено!

          - Не се притеснявай, мамо! Не е студено. Тук никога не ми е било студено. Ще полегна малко да си оправя кръста, че цял ден съм зад волана. Ще се завия с шубата.

        Той влезе и погледна с любов тесничката стая.

       Леглото беше поставено на същото място, на което някога беше миндерът. Измореното му тяло се отпусна на меката постеля, а шубата разля топлина  в здравите му мускули. Отново изплува споменът за онази далечна лятна нощ, когато всички спяха на пода, а той - на миндера, защото беше работникът в семейството. Заспиваше, а по устните му пробягваше усмивка.