Алберт обичаше да бъде самотен. Може би за това обожаваше да чете Рилке. Отчаяната хладна страст на австрийския поет го изпълваше с печал винаги когато сядаше да се наслаждава на някоя книга със стихове на олющената дървена пейка в малкия парк край река Сона.
Излизаше винаги рано следобед, когато шумът от колите биваше засенчен от ведрото чуруликане на синигерите, гнездящи из околните дървета, и уверено прекрачваше високата каменна арка, която слагаше началото на парк Jardin du Rosaire. С ведра стъпка преминаваше сенчестата алея, прикривана от надвисналите клони, скриващи я от ярките лъчи на слънцето, и се отправяше през една тясна калдъръмена пътека към беседката на хълма, който се издигаше точно до един от завоите на Сона. Сядаше за десетина минути, колкото да вдиша от свежия въздух, носещ аромата на цъфналите дървета, загледан в далечината на юг, където се простираха десетките червени покриви на лионските сгради.
Лионските сгради...
Там, някъде там се намираше дома на Клодет, негова ...