9.12.2020 г., 11:00 ч.

Срам 

  Проза » Разкази
1350 4 16
20 мин за четене

СРАМ

 

Майките на пейката отдавна говореха, че детето не е в ред с главата и смятаха, че тя крие онова, което са й казали лекарите.

Още миналото лято се зашушука, че то няма да проговори, а това, че дамата продължаваше весело да демонстрира безразличие, твърдейки, че то е умно и знае всичко, предизвикваше желание у жените публично да изобличат лъжата и мръсната й тайна.

Не беше като останалите майки в парка – не се оплакваше от съпруга си, не говореше, че е дебела, не пухтеше от скука – беше ведра и сипеше дразнещи оригиналности, чути кой знае къде.

Дори дрехите й бяха различни – уж модерни, но не съвсем, уж евтини, но можеха да бъдат и скъпи – дрехи, които никоя от жените на пейката не беше виждала в близките магазини.

Трудно беше да се разбере от кои е. За всички беше ясно едно, че е неприятна – мислеше се за умна, даваше съвети, говореше много и тонът й беше неестествен.

Ала въпреки компетентна й реч, то продължаваше да мучи и да подскача без никакъв видим интерес към игрите на другите деца. Тогава в парка заключиха, че детето е умствено изостанало, а майката умело го прикрива.

Двете най-често пребиваващи жени на пейката Вили и Мишето злорадо се усмихваха, когато Ема обясняваше, че детето подскача, защото си мечтае и говори, но само вкъщи. Чакаха момента, в който ще рухне и ще признае, а признае ли – означава, че те са повече, защото децата им се развиваха стандартно.

Емилия Минчева беше хубава, темпераментна и сексапилна жена, надхвърлила средата на тридесетте. Ранната си младост похарчи в това да се образова.

Завърши две образования, направи докторат, а в последствие и постдокторантура в Страсбург.Разви се като брилянтен молекулярен биолог и по думите на научния й ръководител беше: обещаващо дарование - учен с постоянство и добри идеи. Дори имаше скромен научен принос в ресора, който разработваше.

След като приключи последния етап от специализацията си Ема реши, че е свършила нещата, свързани със самоусъвършенстването – придобила е професия и ценз, знае езици, видяла е свят и е време да се върне в родината си, за да си потърси съпруг, защото в плановете й влизаше и семейство, но бе твърде заета да мисли за това по време на странстванията си.

С любовта приключи още в най-младите си години, когато заряза гаджето си от гимназията, с което имаше дългогодишна връзка. Според нея той отказваше да се развива, с което се превръщаше в потенциална заплаха за нейното развитие – следователно само бреме.

Съпруг намери относително бързо. Имаше ясна идея за приблизителните му качества и социален статус.

Иво беше висок, средно хубав, образован и добре платен мъж от АЙ ТИ сектора. Имаше сигурен занаят, печелеше добре и можеше да бъде показан пред хора – останалото не беше важно.

Сватбата стана според очакваното в рамките на година от запознанството им – нямаше време. Беше класическа сватба за образовани, добре платени хора над тридесетте.

 

Важно беше да има сватба, за да се поканят всичките роднини не Ема от малкия град Левски, където израсна.

Радостта от погледите на братовчедките й, пълни с болката от успеха й, щеше да я топли дълго. Как хапеха устните си до кръв децата на най-малката сестра на майка й, които си останаха в града и се ожениха за няколко от местните мъже.Как подпитваха за работата на младоженеца и заплатата, която ще получава, а после дълго пъшкаха и клатеха заплашително глави в самоокайване – това й стигаше.

Леля Данче дори получи пристъп на задух, когато разбра, че двойката вече е изтеглила кредит за апартамент в един от новостроящите се квартали на столицата, та викаха линейка.

Бащата на Ема преживяваше пика на славата си. Беден, впиянчен и слабо образован вдовец - той отгледа детето сам. Изучи го и му даде каквото имаше, защото така трябваше. Колко думи чу Иван, че Емето ще пропадне, че то сирачето с тоя нефелен Иван - тежко му.

Как се забиваха думите, та чак стомах го болеше и не можеше да спи. Как гърмяха прокобите в мислите му вечер. А, ей я на – да й ядът гъза.

Отгледа я не само, ама е учен, а те тъпи с тукашните глупаци си останаха, па се и не изучиха. Емето мъж със заплата пет бона хвана, програмист, учен човек за чужбина работи, апартамент в София си купиха.

Ей, колко нощи връзва Иван колети, ръцете му отекоха, ама си е струвало. Колко суджука и лютеници прати за Студентски град, чак вестници не достигаха да ги увива, спомняше си той. Пиеше, пъшкаше и бършеше сълзи – чувстваше се успял, в едно успя, ама в най-важното.

Всичко мина по план.

Само детето не беше според очакваното. То закъсня доста и се роди тежко недоносено, едва в края на шестия месец. Малкият с мъки оцеля след почти три пълни месеца в кувьоз. Детето изоставаше във всичко – трудно проходи, трудно се захрани, трудно започна да се движи.

Първите думи така и не дойдоха. Напразно Ема с часове повтаряше сричките ма-ма, ма-ма – детето изхриптяваше, пляскайки с ръце и това беше единствената му реакция.

Научна да се труди тя тръгна по всички видове терапевти от светила в детската неврология и психология, до врачки и ходжи, но резултат нямаше.

Малкият получи над тридесет неясни диагнози и куп предписания, но в състоянието му не настъпи промяна.

Тогава Ема започна активна социализация, вярвайки че то ще се отпусне сред деца. Започна да ухажва всевъзможни майки и децата им, за да играят покрай момчето. Разви куп нови умения – да се преструва, че слуша с интерес, да се смее на банални и грубовати шеги, да гледа готварски предавания и турски сериали, ала въпреки усилията й – те я чувстваха чужда. Макар и примитивни майките усещаха напъна й и интуитивно долавяха, че ги обсажда, заради детето.Тогава първите се разбунтуваха:

- Ние да не сме терапевти, а децата ни тренажори - възмути се най-младата, поучена от майка си, на която споделяше случките в парка.

- Аз знам за една такава болест, поде друга – детето мучи и се мята, защото майката не му е обръщала внимание като бебе, тя беше най-тихата в компанията и всяко нейно изказване имаше стойност, поради рядкостта си.

Дебелата с трите деца, чиито мъж работеше в Испания и това и отреждаше специален статут, допълни:

- Да, аз все я гледам да чете у тях, балконът им е срещу нашия, в този новия триетажния – ни мъжът й, ни тя си играят с детето. То все само се тръшка и се върти – гледам го. Останалите запригласяха, че това е майчина немарливост, а всъщност се надяваха тя да се махне от площадката, защото вече ги гледат странно, че общуват с майката на онова дето само мучи и подскача.

- Виж я – пет образования, пет езика, сто титли, а детето си не може да изгледа. Две думи не му е казала.

- Язък й за знанията и за чужбината, говореха те.

Дни след малкия бунт в микрообществото на детската площадка една от жените се провикна към Ема:

- Ей, ти – водила ли си го на лекар, няма да стане само да го вреш между децата, лекар му трябва – това е болест.

Тя очакваше този момент. Още същия ден смени площадката с друга, ала и там бързо се разчу, че бутат слабоумно измежду децата и сред майките избухна паника, че то ще зарази с поведението си техните и ще започнат да го имитират. Детето и майката бяха изолирани мигновено. Майките дърпаха децата си и ги тикаха към далечните пейки, крещейки истерично – “не, не там – чуваш ли –прибирам те веднага“.

Тогава Ема започна да избягва градинките и водеше детето само в полето край квартала, където разхождаха кучетата. Но и там срещаше погледите на кучкарите пълни със съчувствие или неприязън, които нямо мълвяха – тук ли го криеш, тук не е подходящо – за кучета е, води го където няма никой – тук ни напомняш, че съществува и ни разваляш кефа, а това не е много възпитано. Започнаха да излизат рядко.

Точно тогава получи и друг сюрприз. Приличният, престижен, високоплатен съпруг напусна семейството.

Чувствал се самотен и неразбран, нямал комуникация с детето, нито задълбочена с майката, а и се влюбил, заради гореизброените причини, в млада колежка, което не било планирано. Ема не преживя загубата на съпруга, беше и леко досаден от самото начало и го търпеше по задължение, не рухна и финансово, защото се включи в няколко международни проекта, от които натрупа известно състояние.

Само с детето беше сложно. Нямаше кой да я замести в отглеждането, бащата не искаше и да чуе за среща с момчето, възприемаше го като голям личен провал и не искаше да му се напомня. Наложи се да потърси помощ от единствения си близък роднина – баща й, от когото леко се срамуваше, ала и нежно обичаше, защото я отгледа и й беше най-близкият. Двамата изградиха специална връзка в годините, базирана на тайни кодове и знаци, за да не ги съдят околните - бяха съзаклятници по оцеляване.

За всички от самото начало беше странно как тоя пияница гледа детето, което никой друг не се нае да гледа след смъртта на майката, и го дебнеха и одумваха.

- Татко, позвъни Ема – какво правиш, зелето ли такаш?

- Такам, да, днес бях и на лозето – ти как си?

- Тате, чуй, Иво се изнесе – не казвай в града, телеграфира тя.

- Няма, няма, зашепна заговорнически бащата.

- Трябва спешно да вземеш Алекс в Левски за около месец, чу ли?

Мъжът замълча.

- Тате, там ли си, чуваш ли?

- Чувам, чувам, ама....такова, не мога с него се оправя, той не говори, не слуша, тича – ще го изпусна.

- Тате, стегни се, няма кой да го гледа – сама съм тук в София.

- А, не, не мога, няма – тук ще кажат...

- Какво ще ти кажат?

- Ами, то не говори, пък е на шест – ще кажат, че е слабоумно, аз знам, че не е, ама те ще кажат - знаеш ги какви са. Ема затвори телефона, без да каже довиждане на баща си. Той ревеше полугласно от другата страна на слушалката, разширил в ужас очи. За първи път отказваше нещо на дъщеря си.

Тя първо руга простия си баща, несретника, пияницата неграмотен – после внезапно го разбра. Толкова добре го разбра, и й стана кристално познато и понятно - той наистина не можеше. Не от срам, не заради себе си, най-вече заради детето не можеше, това беше най-неподходящото от всички места за малкия. Беше мъничко и не се отличаваше така драстично от другите деца – дете - подскача нещо, играе, но то растеше и разликите ставаха все по-видими.

Денят на дядото преминаваше в разкази в магазина и кръчмата за успехите на дъщеря му и добрия стандарт на семейството. Той представяше внучето си като мълчаливо, но умно и паметливо дете с висока наблюдателност, както го убеждаваше Ема. Макар и в бедната му откъм външни впечатления психика детето да изглеждаше странно и да не му излизаха сметките, той вярваше, че има неща, които не разбира, защото е прост.

Иван имаше уважението на съгражданите си – сочеха го - гледай, гледай, сам я отгледа, сам мъж, беден беше, а я изучи и сега е в София, а беше и в чужбина с години - учена била там, казва Иван. Някои се възхищаваха, други завиждаха.

Дядото с ужас си представяше как постепенно ще започне да се говори, че внучето нещо не е у ред. Децата ще започнат да го имитират и да го целят с камъни, в кръчмата да го съжаляват.Прогнозите за това, че сирачето ще пропадне под грижите на пияницата, щяха да се сбъднат в очите на всички. Еми, да, тя като остана сираче, как детето да е добре, щяха да казват – улаво излезе, щото и Емето и то колко изпати. Ванката не можеше да понесе това, Ема също.

Огромна част от самочувствието й се базираше на завистта на братовчедките и приятелките й от Левски.

Беше изпитала твърде рано горчилката на съжалението, съпътствана с базово декласиране. Беше се борила много, за да се докаже, за да докаже на всички, че е повече, въпреки че е сираче с баща, заемащ дъното на социалната стълбица дори в родния й град. Сираче, при това бедно – какво да чакаш от него. Помнеше как я канеха, за да си хапне, за да види и тя, как и подаряваха стари дрехи, за да има като другите, как им носеха по Коледа и как баща й се черви въпреки градуса, на който беше неизменно и псува през зъби, когато си тръгнат.

Не успя алкохолът да убие гордостта му, не успя да възпита и детето си в скромност – по-горе си викаше, ако и да нямаш майка, ти трябва да си повече, за да не кажат това, да не кажат онова, спомняше си Ема. И тя учеше, учеше и взимаше общинските медали, после регионалните, а после нагоре, нагоре към чужбина.

Навремето Иван беше красавец и взе най-хубавата, беше и отличникът на гимназията. След жена му се обръщаше целият град - взеха се млади, веднага след училище. И жилище им дадоха, и всичко беше наред.

Най-личната двойка, 80-те години жена му стана мис на випуска, определено най-хубавото момиче наоколо.

И него го искаха момичетата, беше як, висок, със здрави предмишници, дълбоки кафяви очи и игрива усмивка. Мъж, който излъчваше здраве и сексапил.

Можеше Иван и да говори, и да работи, и да се грижи за семейство. Мечтаеше да се изнесат от Левски и крояха планове за жителство в някой от по-големите градове.

После тя го предаде - падна болна и умря. Още докато лежеше Иван започна да набляга на чашката и за две години достигна сериозни нива - гледаше да не изтрезнява, защото се стряскаше от жена си, която приличаше на призрак. Страх го беше от болни хора, а беше твърде млад, за да приема нормално тези неща. Гнусеше се и се страхуваше, и бягаше и пиеше. Мислеше си - колко е прецакан вместо сега точно, когато е съвсем млад, да го възбужда тази жена и задоволява, тя се проснала болна и чорлава една, и мърлява.За една година заприлича на бабичка, а бяха на по двадесет. Посягаше и даже болна и после виеше като вълк в малката кухня, неспособен да проумее емоциите, които го връхлитаха.

Беше твърде млад и не особено умен, за да преработи случващото се.

Ракът я изяде и умря вкъщи. Иван избяга в същия ден и пи една година. Сестра му прибра детето, което тогава беше на две.

Виждаха го хората на различни места паднал пиян и се затвърди убеждението в града, че е краен и неспасяем алкохолик. Иван стана завинаги Ванка-пияницата.

Сестра му гледа детето две години, а после се наложи да се изнесат от града, защото затвориха завода, в който работиха със съпруга й. Никой друг не искаше детето, а й на лелята й тежеше – тя имаше две.

Иван отиде да го вземе, не беше го виждал година. Малката го гледаше с очакване – татко да я вземе. В дома на сестра му все се повтаряше това – като те вземе баща ти, като дойде той, тогава.

Беше дребно, слабо момиче с неговите умни и живи очи. Ванката сякаш прие факта, че е баща, беше се примирил. Прибра детето и успокои ритъма си на живот. Пийваше само вкъщи.

Първо реши да си търси жена, за да гледа малката. Но това беше трудна работа - свестните бяха непривлекателни, а привлекателните искаха много. След серия неуспешни срещи заряза тази идея и заживя сам с детето.

Научи се да го гледа - готвеше, чистеше и учеше с нея. Вечер двамата гледаха футбол. Водеше я на кино и цирк, стараеше се да има от всичко.Но беше беден стругар в местния цех за котлони - съвестен работник, макар й битов пияница.

Детето растеше умно, можеше да учи, биваше го – учителите все го хвалеха.Така Иван получи нов шанс и нов стимул в живота – Ема да успее. Ходеше с нея на състезания по математика и трепереше пред входовете на училищата, в които се провеждат. Купуваше и всички сборници, които предписваха учителите. Заживя с идеята, че момичето е специално, въпреки неговата простотия. Гледаше го като слуга, на когото са поверили рядко скъп кон. Иван придоби ново самочувствие - бащата на детето с извънредните способности – в Левски нямаше друга медалистка по математика.

След разговора с баща си Ема сънува странен сън. Тя и детето в стъкленица – хората минават, но никой не чува, че викат отвътре. Прагматичната Емилия, ненаучена да мисли за чувствата си, а фиксирана само в действията, за първи път усети физически самотата, визуализира я като километричен лед, губещ се в хоризонта. Беше от другата страна на живота, той си течеше, а тя беше отвън. В някаква паралелна ниша, в която изпадаха негодните.

През всичките шест години Ема не прояви агресия към детето, не го обвини, нито призна пред себе си болестта му. Внезапно яростта я завладя, дълго отлагана и залъгвана.

- Изрод, урод, издънко недъгава, започна да крещи тя, стоварвайки удари върху детето – да беше умрял още в болницата, макар и да не мислеше така Ема сипеше удар след удар по гърба на детето, което мучеше по-силно и мяташе ръчички, изцъклило очи в непознат ужас от силния допир и звуци.

- Ще те убия та да видиш какво ми причиняваш ти, идиот такъв, освен да мучиш друго не можеш, ти нищо не можеш!

Би го към половин час, после спря да го удря, то мърдаше учестено до нея и пищеше панически. След това тя рева, рева жестоко, рева с часове, крещейки като животно. Спря, изми се и всичко приключи.

На сутринта Ема беше взела решение – правилното.

Ще уреди детето за осиновяване в чужбина, то трябва да се лекува, а тя няма възможност – така е най-добре за всички. Бидейки оправна жена със силни познания тя се свърза с няколко международни организации, премина и през българските институции, които бързо отхвърлиха детето като потенциално невъзможно за осиновяване в България, то получи отказ от две български семейства и премина към международната верига.

Бащата веднага подписа, щом чу и поздрави за доброто решение – „олекна ми”, каза той. „Сега Алекс ще се лекува, да не го мисля”. И повече не го помисли.

Намери се двойка датчани, с две други осиновени деца с проблеми в аутистичния спектър, които жънеха успехи. Те казаха, че малкият е красив и е сравнително лек случай, защото има контакт с очи и изпълнява някои неща – имаше надежда. Бяха ведри, оптимистични и изглеждаха доволни. Чувстваха го като поредното предизвикателство, бяха успели вече два пъти, беше им станало страст. Нещо като взимане на куче от приют беше осиновяването на дете от Африка или Източна Европа. Детето замина с тях и двойката добронамерено информираше майката за състоянието му – то се подобряваше, казваше няколко думи, изпълняваше прости команди.

Ема ги помоли да не й пишат, беше и твърде неловко и неприятно да си спомня – искаше да игнорира напълно случката и да започне наново. Датчаните леко се огорчиха, но престанаха да пишат на българката – те приемаха болестите много по-леко и триумфираха от победата над тях, действаше им като успешен лов. Пишеха й, защото искаха майката да е спокойна, че детето е в добри ръце, искаха да споделят с нея радостта от успехите си - съдеха за нея по себе си.

След година Емилия Минчева стана Ема Сталкер. Запозна се с един канадец по интернет и замина да живее в Торонто. Още втората година роди напълно здраво момиченце. Канадецът беше образован и имаше бизнес – перфектната партия, беше и добре сложен, спортуващ мъж. Тя никога повече не посети България. Само изпращаше пари на баща си и се грижеше за него от разстояние, през роднини. Животът й се подреди отлично.

Само нощите понякога бяха трудни. Безмълвното се смееше в съня й с малките бели зъбки и вперени очички, понякога й говореше – „мамо”, казваше - „аз мога, но се правех, за да не ме чуят другите”. Ема се будеше към три и до сутринта се убеждаваше, че е постъпила правилно, защото те го лекуват и успяват, а тя не би могла. Това беше най-доброто за него, другото е егоизъм, аргументираше се с часове.

Детето щеше да я преследва дълго, вероятно до края.

 

 

 

 

© Зоя Христова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Да, и аз съм била от тази страна, затова ми се получи. Моите деца се оправиха с труд, но знам какво е - не е лична история, само усещанията са. На тази диагноза не трябва много да й се вярва, повечето деца се оправят с работа
  • Това се получава, когато живеем заради другите. "Какво ще кажат хората, какво ще си помислят".
    Голямото разминаване между Идеалния - Аз образ и Реалния Аз-образ също играе роля в човешкото личностно израстване. Всички се стремим към идеалния Аз - към това, как бихме искали да изглеждаме в очите на роднини и приятели. Но този стремеж понякога се изражда в мания.
    Много силен разказ! Много ми хареса! И не само за това, че авторът пише прекрасно, но и затова, че разказът ми отвори очите за някои неща - имам син аутист.
  • Чела съм го преди..Прекрасно е написано и емоциите са съвсем реално и човешки описани! Браво!❤️
  • Битките, които отказваме да водим, особено онези, на които е дадено правото да се провеждат пред недобронамереното хорско мнение, преследват цял живот. И в този разказ успехът на разказвача е безспорен. Поздравления!!!❤️
  • Да, това дете ще я преследва цял живот...Тежко се пише такъв разказ...
  • Василев, тук не, но масовия читател из мрежата, защото пускам в много групи, иска все хепи енд, сякаш гледа сериал. Но, тук, попадам на хора, които разбират от литература, което ме изненадва приятно
  • Валентин, мерси! Обикновено търпя много критики за края, казват често, че е недовършен този разказ
  • Наистина е малко тежичък за четене, но пък за сметка натованапълно си струва отделеното време.Поздрави.
  • Да, Пепи, тук имаме жена, готвена за успехи, не за провали
  • "Ема не преживя загубата на съпруга," - само тука погледни!

    Много хубав разказ!

    пп
    не е въпросът как се приемат, а как родителите го приемат: за някои е бреме, познавам и други. И от двете страни.
  • Децата със специални нужди трудно се приемат тук, макар да се тръби по разни медии, че се работи по въпроса и се променя мисленето... на площадката всичко е различно.
    Поздравления, че си написала разказ на такава тематика! Хареса ми много, как си го поднесла, че не накланяш везните към едни или други.
  • То, това е тук сложното, няма виновен, а само жертви
  • Предположих. Съдби човешки, души, умове. Как да хвърлиш камък, не знам. Много е трудно.
  • Иринакис, Щураче, мерси за прочита.Много е тежък, но това е най-четеният ми разказ, затова го пуснах тук.За жалост е по действителен случай.
  • Оф, Божее, орисия....
    Трудно се четат такива истории.
  • Много силен и реалистичен разказ! Браво!
Предложения
: ??:??