СТАРАТА КЪЩА

         Пролетта се чувстваше във въздуха. Слънцето се опитваше да сгрее премръзналата  земя. Ледовете току що си бяха отишли, оставяйки след себе си малки люспи студ, и тук-таме локвички,  в които се оглеждаха пухкавите облаци. Небето бе посиняло като планинско езеро и в него плуваха малки бели облачета. Първите прелетни птици шетаха нагоре надолу, за да събират сухи тревички и здрави  жилави клечки, за ремонт на старите гнезда. Много от тях не намериха изоставените през есента  свои домове и сега тревожно и припряно се трудеха, за да осигурят час по-скоро убежище на своите чеда. Само щъркелите гордо се перчеха по върховете на царствените дъбове, щракаха весело с дългите си клюнове, които като чели се бяха удължили и заякнали още повече,  през зимните месеци прекарани  на юг.

          Букака и  дъбравата  задружно клатеха прясно позеленелите си клони и весело шумяха под напора на свежия пролетен ветрец. Цялата природа бавно се събуждаше от дълбокия земен сън. В пещерата,  намираща се в  подножието на рида, баба меца вече се протягаше и чувстваше силна нужда да натопи муцунката си в меда на кошерите, скрити в голямата хралупа. Самотен вълк,  гладувал почти  през цялата зима, дебнеше  скрит дълбоко в гората, някоя заблудена овца или коза, за да напълни празния си търбух.

          Царицата майка на пчелното семейство беше дала заповед на работничките да се разшетат и започнат събирането на божествения нектар, но за съжаление в тази ранна пролет разцъфтелите храсти и цветя не бяха много. Тук в планината топлика идваше много по-късно, и  усилията на пчеличките бяха напразни

Старата къща наблюдаваше пролетното оживление около себе си и си спомняше за своята младост, когато пролетно време всичко започваше от нея. Още с първите слънчеви дни, на двора се изваждаха пъстроцветните халища, чергите в които преобладаваха червените и черни цветове, бакърените менци, тепсиите, подниците  и връшника, почернели от пушека на оджака през зимата и ги триеха с пепел и пясък, догде възвърнат стария си блясък.  Ех, какви славни времена бяха! Друго си е младостта.

Прозорците на одаята се откачаха от пантите, миеха се с домашен сапун и вода и се оставяха облегнати на  кьошката, за  да изсъхнат преди да ги върнат по местата им. Каленият под се измазваше със смес от глина и говежди фъшкии, омешани с вода, и той светваше като нов. А в одайчето, дека младата булка бе заченала, разтребваха основно, оти наесен друга млада булка, на малкия брат, щеше да заеме мястото ù. Така е било, така беше и сигурно така щеше да бъде и в бъдеще.

Всяка пролет се правеше основна подредба и чистена на вкъщи. Тук, дето беше и оджака, и софрата, па и водника, тука дека сите, цялото семейство се хранеше три пъти на ден, тука дека целата рода посрещаше Коледа, Нова година и Заговезни, трябваше да бъде чисто и подредено, както искаше старата свекърва. А снахите мълчаха с наведени глави, и яката работеха, мърморейки  тихичко. Свекървата се правеше, че не вижда. Важно беше работата да се свърши. Е, понякога прехвърчаха искри, ама то си беше в реда на нещата. Така е било от памти века, така беше и сега.

Мъжете приготвяха всичко необходимо и претрашваха покрива. Пренареждаха изместените керемиди, подменяха счупените, някъде подлагаха, измазваха билото и около олуците и покривът светваше, готов за пролетните дъждове, които в този край не бяха чести.

Градината се прекопаваше. Беловете и мотиките блестяха като нови от съприкосновението  с  майката земя. Накрая влизаха в боя греблата и търмъците. Садеха арпаджика, а чесъна беше насаден още есенес. Следваха картофите и  боба. Кога разсада станеше готов, идваше реда на пипера, доматите, краставиците и тиквите. Ех! Какви тикви кестенки растеха по тия места, като чели ги бяха поливали с медовина.

С всеки изминат ден,  двора на старата къща  оживяваше. Тревата ставаше все по-зелена, калдъръмчетата все по-големи, мушкатото грейваше пред прозорците, а розовите цветове на ябълките зареждаха въздуха с мирис на здраве и щастие. Джанките цъфтяха на поразия,  за да дадат в края на лятото обилен плод за ракийката, която щеше да сгрява селяка през следващата зима.

Зеленият килим на тревата беше осеян с жълто-белите цветчета на лайкучката и синьо- лилавите на синчеца. Люляка и акацията пръскаха своите аромати с надежда да преборят ябълките и вишните, но не винаги успяваха.

Зимната почивка на селянина беше свършила. От ранна пролет до късна есен, сега с всеки изминат ден,  работата на къра ставаше все повече и по- тежка. Пот се лееше от челото му и поливаше изпръхналата земя, която без неговия непосилен труд би  се превърне в пущинак.

Едва що прокарала тревата из ливадите, и вече млади пастирки и буйни овчари тръгваха по тучните пасбища със стоката си. Зазвъняваха звънци и чанове, новородени агнета и ярета блееха в хор, а овчарите им пригласяха с каба гайди и медени кавали. Понякога сладкогласа пастирка захващаше песен, с която зовеше либето си да дойде да я грабне и залюби. Но обикновено й отговаряше блеенето на изостанала от стадото овца,  подгонена от Шаро или Мурджо.

Нищо не оставаше скрито от старата къща. Тя гледаше младите, виждаше блясъка в очите им, радваше  се на щастието и безгрижието им, и си спомняше за своята младост.

Спомняше си кога копаха темелите ù. Кога зидаха дебелите каменни стени на мазето, което щеше да служи и за обор на кравите и воловете. Спомняше си за огромните снопи, дренови и лескови пръти,  необходими за изплитането на чатмата. За купешките турски керемиди  необходими за огромния покрив.

Хубав и незабравим бе денят, кога изградиха пещта за хляба, както и първата фурня топли туртета изпечени в нея. Каква радост беше за децата от махалата, награбили комат топъл хляб, натопен в пресно масло и малка бучка козе сирене забучено в  него. Спомни си за първака потекъл от чучура на казана скрит в килера, колко бяха весели,  и мъжете , па и булките им,  след тоя първак.

Те тогава младата булка на Пано зачена с момичето. Благословен ден! Тая мома зачената от първака, продължи рода на Пано и по-късно стана единствена чорбаджийка на къщата. Народи много деца. Беше плодовита и продължи бащиния род.

Старата къща чувстваше, че вече си отива. Беше си изживяла времето. Мазилката беше паднала, та отдолу прозираха дреновите пръти на чатмата. Керемидите, изпочупени и разместени от вятъра и зимните бури, пропускаха вода и гредите на тавана бяха започнали да гният. В пръстения под полските мишки бяха изкопали дълги тунели и зимно време се приютяваха в тях. Огнището отдавна не беше палено,та мръзнеше и през лятото. Стъклата на одайчето бяха изпочупени и дъжда често идваше на гости наканен. Килера беше пълен с всякакви боклуци, само чувалите с брашното, качетата пресно козе сирене, шарлана и битото краве масло вече нямаха място в него. Стари цървули, криваци и читанки на отдавна остарели деца се валяха на пода и служеха за храна на мишките. Свода на фурнята беше паднал,  и там огън не беше се появявал от десетилетия. Пода на мазето напоен с влага от поройните дъждове и тежките зими, не беше виждал отдавна волски или конски крак, а навремето имаше много.

Старата селска къща не се оплакваше, беше живяла щастливо, макар често пъти бедно. Беше закриляла деца и старци, беше приютявала влюбени и младоженци, беше изпращали покойници и посрещала гости. Чувала беше крамоли и псувни, виждала сълзи от щастие и от мъка. Беше майка закрилница на Пановия род повече от сто години. Колко рожби бе отгледала и изпращала първолаци във вакарелското школо. Бяха се редували пролетни и есенни дни, люти зими и  непоносими  летни горещини. Но и след най-жежкия ден, вечерта беше прохладна и кога цялата челяд сядаше на кьошката,  и главите клюмаха от умора, единственото което се чуваше  наоколо беше дълбоката тишина. Беше толкова тихо, че и щурците млъкваха за да я чуят. Единствено листата на старите брези край долната ограда разказваха на младите си дружки,  стари легенди и чудни бивалици за хората родили се, живяли  в старата  селска къща и от тук потеглили към отвъдното. Беше дошло време и тя да си тръгне. И нейният календар бе изтекъл вече.

Време й беше да каже сбогом на стария селски двор и бавно да поеме пътя към букака, под кладенчето, където почиваха блажено стотици мъже и жени лели пот по нивята, любили се по ливади и горички, играли хоро на голямата поляна в деня на Пресвета и отнесли със себе си  само спомена за старата  къща.