7.09.2020 г., 23:18 ч.  

 Старшината 

  Проза » Други
928 2 5
Произведение от няколко части « към първа част
5 мин за четене

 

 

 

    9.

 

Слушах поразен историята за трагичния край на старшината и ми се доплака. Нищо не можех да кажа, устата ми пресъхна, отпих малко вода – не минава. Дядо Марко се размърда:

– Хайде да те водя у нас, ще си ми гостенин тази вечер, какво ще кажеш, а?

Пренощувах, питах  сутринта  къщата на старшината сега на кого е :

– На никого –  каза дядо Марко – трябва да се търсят наследници,  Крас си беше самичък, Лилето – и тя, знам ли? Кметицата ще каже, за сега никого не пускат – нали виждаш, то къща за чудо и приказ, гледай как се е белнала там на високото. Ама ти защо все питаш за Крас, гледай как не се сетих да те питам аз още вчера, какъв си му?

– Служех при него, казаха ми, че живее тук и наминах да го видя, а то виж какво се случило – така му отговорих. Минахме през гробището, запалих свещичка – тръгнах обратно за Смолян. В главата ми кънтеше някаква камбана – като на умряло.

 

Пътувах. Не знаех защо се връщам във Варна, защо се случи всичко това, как ще си оправям бакиите, които забърках. Бракът ми отиваше по дяволите, няма да виждам повече Мичонка, Дорито, малкия Крас, който макар и в Америка, все ме търсеше по телефона. Всичко губех. А как да не кажа на жена си – как? Синът трябва да знае кой е бил баща му. Километрите се изнизваха, а аз все повече изтръпвах при мисълта за предстоящата вечер. Промъкваше се една мисъл – какво ще стане, ако нищо не кажа? Какво толкова – само аз знам защо и как се запознах с Мичона, никой друг. Да, Крас също знаеше, но той не е вече сред нас. Потях се. Заваля дъжд – ужасен, пороен дъжд, започнах да си мечтая едва ли не да се подхлъзне колата и така да се разрешат всички тия оплетени като змийско кълбо проблеми. Разбира се нищо такова не се случи – на 100 км от Варна слънцето проби облаците, гледах през прозореца летовниците и въздишах тежко.

В къщи се прибрах вечерта. Целунах разсеяно Мичона, тя се разшета – сложи вечеря на масата в двора, подухваше приятен бриз откъм морето. Седнахме – чакаше ме да разказвам за „командировката” – казах ѝ , че за три дена ме изпращат от завода. А аз пак започнах да се потя.

– Как са децата? – започнах аз притеснено.

– Добре – усмихна се тя както някога, сладката ѝ усмивка си остана. – Крас се обажда два пъти – каза, че те търсил вчера – не си го чул сигурно, Дорито на лекции, иска да започне работа като асистент в някаква кантора.

– Пораснаха децата, ние с теб май остаряваме?– запалих цигара. Въздъхнах, затворих очи и :

– Миличка, трябва да ти разкажа нещо.

– Давай, от кога те чакам, домъчня ми за теб, Симо, всеки си е поел пътя, а то моят път е с теб и когато те няма, ми е криво – тя се протегна през масата и ми хвана ръката.

И започнах…

Още от войнишката служба, как съм я видял за първи път, как Крас ми е дал адреса ѝ и всичко както си беше. До 5 часа сутринта говорих. Тя само мълчеше. Дори и сълза не пророни. За първи път забелязах една тъничка бръчица на челото ѝ – като стряха надвисна над красивите ѝ очи. Виждах как се отдръпва от мен с всяка моя дума, свива се на стола, имах чувството, че ще изчезна, толкова се смали. Тя стана уморено, прибра се в къщата. Стоях вцепенен от това как за една нощ може да се разруши живота на цяло семейство. След малко  излезе с малко сакче в ръце. Скочих.

– Разбрали сме се, Симо, нали? Още когато ми предложи да се оженим, помниш нали? Недей казва и дума!

Нещо се надигна у мен и изригнах:
– Така не може! Аз държа на думата си и няма да те моля за нищо, макар, че знай – животът ми свършва без теб. Но къщата е твоя, аз ще си тръгна и то сега, веднага, и този път ще се съобразиш с мен – само този път, като за последно, разбираш ли?
Влязох в къщи, взех куфара, сложих няколко  пуловера, наши снимки, затворих набързо и излязох. Тогава Мичона се разплака. Косите ѝ бях пак така разпилени както някога когато  за първи път я видях., като златен дъжд, който се стича върху нея.  Рамената ѝ се тресяха и ми заприлича на бодлив кестен, а толкова исках да я прегърна. Може би друг на мое място би го направил, но аз държах на думата си.

– Сбогом! –  поне това успях да кажа с прегракнал глас.

Бях щастлив, но ето, че дойде денят на истината – макар и да е една истина от миналото, тя витаеше около нас и аз вместо да се изправя като мъж срещу нея, само я отпъждах като досадна муха. Заслужих си го.

Качих се на колата и поех обратно пътя за селото на Крас.

 

                                        ( следва продължение )

» следваща част...

© Нина Стоянова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??