14.09.2014 г., 22:20 ч.

Ставам в шест 

  Проза » Разкази
714 0 2
9 мин за четене

                                                              “ Ах, кой ли би могъл да разбере

                                                                момичето с тъгата мълчалива!

                                                              … едно момиче и едно море…

                                                               И сянката, която си отива…

                                                               Изпращам ги с очи във вечерта

                                                                 и мисля: туй, което отминава

                                                                  не е ли всъщност моята мечта,

                                                                  която вечно гоня през света

                                                                   дори без сам и аз да я познавам?“

                                                                                                                 Д.Д.

                                                                    

                                                               

По дяволите! (Хм, добро начало за разказ, няма що, дамите да прощават). Ставам. 8:30. Обличам се. Бързам. Ще закъснея за училище.

Брат ми още спи, гледам да не го събудя. Излизам по най-бързия начин. Живеем на десетия етаж в панелен блок – социалистическо строителство. Като изключим хлебарките,мишките и проблемите с водата всичко е ОК.

    Чакам асансьора. Една, две, три минути.Какво става?! Защо не идва? Много мразя ранобудните пенсионерки от долния етаж да се заговорят в асансьора, държейки вратата отворена.

     Ето го, най–накрая! Влизам. Празен е.

Натискам бутона за 1етаж и бавно се спускам на долу.8, 7, 6. На петия спира. Вратата се отваря и аз оставам зашеметен– срещу мен стои най-красивото момиче, което съм виждал през живота си (а благодарение на интернет съм виждал доста, повярвай ми). На 18, 19, най–много 20 години. С дълга, черна…непрогледно черна коса, отразяваща плахите проблясъци на зимното слънце, което срамежливо наднича през прахолясалите  стъкла на социалистическия блок, оставайки не по малко удивено от мен. Вниманието ми привличат луничките на момичето-издаващи някаква детска дяволитост, те са хаотично разпръснати по цялото й лице, като снежинки, понесени от хладната въздишка на вятъра. Устните й- нежни, изящни, чувствени устни- са разтворени в някаква полузагадъчна - полусъучастническа, едва доловима усмивка. Червени като сърцевината на  узрял нар.

      Но най–впечатляващи в това момиче обаче са очите. Ех, какви очи. Зелени. Ясни. Някак…не знам, някак чисти очи. Очите на дете? Безкрайни като непоносимата самота на пролетния дъжд. Искрени като срамежливия порив пред първата целувка.Топли като нежната ласка на любимата жена.

      По някакъв магичен начин те  пленяват, остават те без дъх, сякаш поглеждат вътре в теб, в онова съкровено пространство от душата,което не е предназначено за чужди очи, и което не откриваме, дори пред най- близките си хора.

       Но в тях има и нещо друго, нещо неприсъщо на детската жизненост и радост. Има… тъга. А е толкова млада!

       Изпитвам внезапно желание да я защитавам, да я браня от несправедливостите на живота. Не искам тя да си отива, не искам да ме остави отново сам.  Но, защо никога не съм я виждал?

       Бързо, заговори я! Вратата се затваря и двамата  оставаме сами в асансьора. Мълчание. От нея се разнася едва доловим аромат  на пролетна роса, неопетнен от отровния и лепкав дъх на града. Но какво да й кажа? 4,3 етаж. Бързо по дяволите. ”Ъъъ, извиньете, колко е часа?”–браво умнико вече си неустоим. Дори не го каза правилно. Преглъщам нервно и се проклинам на ум. Заклевам се, че като се прибера ще си направя харакири. ”Девет без десет”–гласът ù се разнесе равномерно в малкото пространство. Беше някак нежен и ласкаещ, един такъв особен тембър, който те отпуска, предразполага и приютява от тежките удари, нанасяни от безмилостните юмруци на съдбата.

         2,1етаж.”Приятен ден”–усмихна ми се девойката - безценен подарък за прощаване?. ”Приятен ден”–отвърнах й аз.Понечвам да й отворя вратата (момичетата харесват такива неща, или поне така миля, всъщност май че и те не знаят какво харесват… айде, току що изгубихме дамската аудитория). И така до къде бях стигнал, а да- тя излиза. След което аз се опитвам да я последвам, но се препъвам в малкото прагче пред асансьора и залитaм две, три крачки напред, за да не се сгромолясам в цялото си величие. Стори ми се, че нещо изпука, не знам може да е било самоуважението ми. Момичето се обръща да види какво става и аз правя някакви несвързани движения с ръцете, които идват да покажат, че не е пострадало нищо друго, освен моето достойнство. Проклети средновековни асансьори! (айде сега асансьора му е виновен). След всичко това идеята за ритуалното самоубийство ми изглежда все по– привлекателна, чудя се от къде мога да взема меч на заем?.  

      Излизам на вън.Макар да е декември ме посреща ярко зимно слънце, предвестник на един прекрасен ден. Чисто и ведро като усмихната детска душа. Във въздуха се носи аромат на късна есен и неосъществена любов. ”Неосъществена любов”? Може би ставам сантиментален. Добре, Данте, успокой топката, вече се изложихме достатъчно пред младата Беатриче, за днес.

       На улицата минавам по заобиколен маршрут, за да не ходя след нея. Хващам автобуса в последния момент. Внимавам докато изкачвам стъпалата.От личен опит знам, че понякога могат да бъдат доста коварни, а като се има предвид състоянието на вестибуларния ми апарат преминаването с повишено внимание е препоръчително.  Да пътуваш в претъпкан автобус рано сутрин, упоен c колоритните аромати, разнасящи се във въздуха, и наслаждавайки се на традиционното сутрешно задръстване, не е точно представата ми за романтика. Но, както е казал поета „романтиката е сега в моторите”. Какво ли разбирам аз?

        Изведнъж забелязвам в другия край на автобуса моето момиче. ”Моето момиче”? Вплела е нежната си малка ръка в ръката на някакъв непознат. Той носи сини джинси и черен шлифер, в крак с модата в днешно време. Аз, както винаги, бях с моя стар износен анцук и зимно яке, което в нашето семейство е на път да придобие статут на  реликва. Какъв нещастник, с марковите си дрехи и самоуверено излъчване. Хм,може би задейства комплекса ми за малоценност. И все пак тя е с него, а аз…аз съм сам. ”Жестоко сам”-ех, Дамянов.

         Автобуса спира на Орлов мост. Те слизат, аз слизам след тях. Можеше да изчакам още една спирка и да сляза направо пред университета, но нещо ме подтикна да го направя, нещо извън моята воля. Исках да разбера с какво той е по добър от мен, защо той има щастието, а аз го нямам, как така безсърдечната съдба на едни се усмихва, а на други обръща гръб (или по скоро показва среден пръст).

       Времето изведнъж започна да захладнява. Тъмни облаци закриха слънцето. Предвестници на приближаваща буря?. Появи се и щипещият декемврийски вятър, който добави финални щриха на и така мрачния пейзаж. Нашепвайки своята непонятна зимна мелодия, той запрепуска по столичните улици, носейки след себе си само едва доловима тъга, която се разсейваше в студената необятност на безкрая.

       Тръгват към парка. Държат се за ръце. Нейната походка е някак въздушна, сякаш едва докосва земята, а той стъпва самоуверено, твърдо. Походката му издава вътрешна сила и доверие в себе си и в собствените способности. Аз се държа на разстояние. Интересно какво ме прихвана. Обикновено не преследвам хора по улиците рано сутрин, а освен това бързам.

        Сега се сещам, че като младеж(започнах да се изразявам като пенсионер)… та като тийнейджър („език свещен на моите деди”) Елин Пелин бил в същото положение, само че не следял някоя прелестна девойка, а самия Иван Вазов. Това до известна степен успокоява притесненията ми относно отключилия се в мен порив към воайорство, макар и съществуването на дребно несъответствие относно жертвата. Абе с две- думи луда работа.

      Въпреки студа спират на една пейка, сядайки плътно прилепени един до друг, като две микроскопични прашинки, намерили се в безкрайния хаос на вселената. Продължаваха да се държат за ръце. Почувствах, че нещо ме парна дълбоко в гърдите. Въздъхнах. Внимавайки, момичето да не ме забележи, ги заобикалям.

     Ех, любов, любов (леле, и това ако не е банално,здраве го кажи) толкова томове книги, романи, стихотворения има изписани за теб, а хората като че ли още не те разбират. Спокойно, няма да изпадам в безкрайни монолози относно кризата на ценностите в съвременното общество.  Май, че Шекспир бе казал: ”Само влюбените живеят, останалите просто съществуваме”. Сега разбирам за какво говори. Като в отговор на тези мои мисли вятърът довява до мен откъслечни думи от техния разговор, както и  нежния, ухаещ на пролет, смях на момичето. Отдалечавам се и тръгвам към училище.

     Нещо вътре в мен ми тежеше, задушаваше ме. Като че ли имах буца в гърлото (в гърдите?), която ми пречеше да дишам свободно. Ама, че гадна сутрин. Истината е, че човек сам се ражда, и сам умира, останалото е, както казваше дядо „бошлаф”. Колкото по бързо приемеш тази аксиома, толкова по добре. Хората станаха алчни, безскрупулни, станаха лъжци, лицемери и предатели…а може би винаги са били такива? Изгубиха пътя към себе си, изгубиха пътя и към другия. Погледни лицата им в автобуса- не са ли тъжни? Виж ги като ходят по улиците-не се ли чете въздишка по устните им?

        Всички затворени в собствените  си черупки все бързаме за някъде, все не ни остава време за човешко разбиране и топлинка, за крехката радост от окуражителния поглед, за един единствен лъч на взаимно разбирателство и доброта. А колко хубаво би било да си спомним, че тичащият човек не само трудно диша, но и трудно се смее, че дори и влюбените, кога се целуват се спират…

       Налегна ме краен скептицизъм(а си казах, че няма да изпадам в нравоучения за кризата на ценностите, е какво да се прави, явно все на там ме влече). Не исках да те отегчавам с празни монолози от остарели пиеси. Не, от това не би имало смисъл.

        Единственото нещо, в което вярвам безрезервно е, че животът е такъв, какъвто е. В крайна сметка всеки сам избира своя път, своята съдба. Вярата е това,което трябва да те поддържа и именно вярата е това, което ми липсва, което НИ липсва – вяра в себе си, вяра в съдбата, вяра в ближния, вяра в господ.Вяра. Бронебойни патрони за нея няма открити. Тя е в теб, в мен, в автобусния шофьор, в прага на асансьора, в срамежливия цвят на кокичето, в микроскопичната капка роса върху ябълковото листо, в безкрайното синьо на небето и в яркия пламък на любовта. Просто трябва да… погледнеш отвъд това, което виждаш и ще я намериш.  Тя седи там, в асансьора и те чака. Прегърни я, погледни я в зелените очи и я целуни. Толкова е просто.

 

 

    

 

Стигам до входа на университета.Времето се изясни,облаците се разсеяха и слънцето отново показа усмихнатото си детско лице. Любов, самота, съдба, вяра и предположения–всичко е част от пъстроцветната игра на живота.Да,всичко.

       Какъв приятен ден, наистина!

 

 

 

 

Върви си времето, като трева

И ти ще свехнеш, всеки плод презрява,

Йерархът даже няма тук права…

О, само луд с това се утешава! —

Над мене висне същата разправа.

Но днес над ручея се надвеси

и жадно пий, че всичко отминава:

смили се вече, клетника спаси!

                                                Ф.В. (безсрамно извадено от контекста).

© Йордан Фучеджиев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??