- Толкова много мразя Хелоуин! - мислеше си Мануил, докато вървеше към дома си - детища, детища и пак детища! Сякаш не са достатъчно грозни, та са решили да подражават на франките, слагайки си тия будещи присмех костюми... Не ми стигат сурвакарите, коледарите, лазарките и кукерите, а сега и тия детища ще ми се мъкнат по входа, за да просят пари... Човече, честно... Що за глупост е това?

          Нападайки злостно новопоявилия се прастар празник, вироглавият младеж беше изгубил представа за времето и пространството. Той нямаше против църковното лице на празника, което чества всички светци, но не му харесваше това, че се налага да гаси осветлението на дома си, за да пропъди радостните дечица, решили да получат някое друго лакомство. Той намираше нещо грешно в самите обичаи. Знаеше, че много от тях са наистина древно наследство, но фактът, че се бе сблъскал със селския живот, с всички негови недостатъци и с дискриминацията, фактът че той не намираше среда за достойно съществуване в предишният си дом, го караше да ненавижда обичаите, които, доста се бяха променили, и които сега бяха по-скоро „капитализъм“, както биха се изразили по-старите автори, отколкото нещо смислено.

          Мануил не усещаше студ. Той беше свикнал да ходи слабо облечен през зимните сезони, но за сметка на това, всяка нощ му се струваше като леден кошмар, била тя зимна или лятна. Той не обръщаше внимание на тиквените фенери, поставено около него, нито на децата, които се скитаха навред. Можеше да се каже, че те се плашеха от него и го намираха за по-страшен, отколкото своите костюми. Едно дете събра смелост и се доближи до него, за да поиска бонбони, но младежът се обърна бавно и го погледна нервно с ярко зелените си очи. Това уплаши детето и то избяга далеч.

          Мануил достигна до градския център и чу мелодия, която му бе позната. Мелодия, която се впиваше в човешкото съзнание. Погледна в ляво и видя как от една тясна уличка излиза клоун, държащ музикална кутия в ръка и резачка в другата.

        - Виждам... - промълви младежът – Виждам, че вашата изобретателност, господине, надминава тази на децата, които видях. Мислите си, че можете да ме уплашите, вживявайки се в ролята на персонаж, сътворен от Стивън Кинг, но... Това не работи при мен! Зная, че сте просто един скучаещ до болка застаряващ старец, решен да плаши безцелно жителите на града. Ако не възразявате ще продължа по пътя към дома.

          Клоунът изпусна музикалната кутия и форсира резачката. Миг по-късно се разкрещя:

          - Аз? Да плаша? Аз съм тук, за да убивам!

         Мануил се стъписа, изпусна чантата, която носеше в ръка и се затича към маскирания мъж. Актьорът, вживял се в ролята на клоун убиец, спря резачката си, но Мануил продължи да тича към него и го повали на земята, след което започна да му нанася удар след удар.

           - Искаш да ми убиеш? Давай! Покажи какво можеш! - крещеше в яростта си Мануил.

           Клоунът започна да говори:

           - Но аз съм само актьор!

           Мануил спря да го удря и го попита:

           - Ако си само актьор, защо тогава не се съгласи с мен, а се реши да ми уплашиш?

           - Защото... Аз искам да внеса някаква емоция в хората. Не искам да ме мислят за обикновен актьор, който поради една или друга причина е решил да се прави на страшен. Искам хората да вникнат в сърцевината на празника, искам да постигна това, което е главната цел на актьора – да внушава чувства.

           - Да внушаваш страх? Сърцевина на празника? - Разсмя се гневно Мануил – Чуваш ли се какво говориш, старче? Не зная поради каква причина този празник е честван от келтите, но зная, че католическата църква чества следващия ден като деня на всички светци. Не ми говорете за сърцевина на празника... Не се опитвайте да ме плашите... Всеки трябва да извърви пътя си сам и всеки трябва да реши сам за какво да отвори сетивата си и за какво не.

           - Защо си толкова краен? - попита клоунът.

         - Защото съм патил зло и защото мога да правя изводи. Изводът ми, че Вие сте като Дон Кихот. Искате да направите добро, но не анализирате ситуацията и правите зло несъзнателно...

           - Честно казано... Ти си единственият, който не можах да уплаша.

           Мануил погледна към маскирания мъж и го поправи:

           - Не който! Когото! Когото е правилната дума!

           - За Бога, момко, ти ще умреш нещастен някой ден...

           - А Вие живеете нещастен днес... Кой е по-жалкият?

         Изричайки тези думи, Мануил се обърна, тръгна назад, хвана раницата си, и се насочи обратно към дома си.

           Маскираният мъж се изправи и се обърна към него:

          - Напразно съществуващ с този твой начин на мислене. С него ти никога няма да имаш деца и никога няма да се адаптираш към живота. Казвам ти, момко... Приеми съвет...

          - Мълчи! - извика му Мануил. - Аз зная от какво имам нужда, аз зная по-добре от всеки друг какви са целите ми в живота. Всуе съществувате Вие, господине, ако вие се опитвате да внушите нещо. Всуе съществувате Вие, господине, след като се опитвате да давате съвети някому, когото не познавате. Всуе съществувате Вие, господине, при положение, че под вашия грим, все още си личат следи от плач. Всуе съществувате Вие, господине, при положение, че не можете да разрешите вашите проблеми, а сте тръгнали да поставяте етикети.

           - Откъде... - промълви притеснен клоуна – Откъде знаете за плача ми?

           - Но моля Ви... - каза Мануил – Не може да скриете нещо от мен...

           Младежът отново се обърна с лице към клоуна и му каза:

           - Погледнете очите ми!

         Маскираният мъж видя снежно бяло лице, един жесток поглед и една ледена усмивка. Поради празничното улично осветление се получаваше някаква странна оптическа илюзия, която караше зениците на Мануил да изглеждат издължени, както е при безсловесните твари.

            - Виждате ли болката ми?

           Клоунът не знаеше дали да се плаши, дали да съжалява младежът, или да избяга. В края на краищата, той реше да направи третото. Мануил се засмя:

           - За Бога... Те, които празнуват Хелоуин, не могат да уплашат никого, а аз, който не почитам този празник, мога да уплаша всеки един от тях...