Той беше Строител. Винаги бе мечтал да бъде такъв. И когато мечтата му се осъществи, започна да строи. Мечтаеше да построи целия свят. И затова обичаше своята професия. Работеше много. От сутрин до здрач. Влагаше в работата цялото си сърце и душа и тя му се отплащаше за това. Богато му се отплащаше. А строежите му бяха Творения. И хората го уважаваха за това. И също му се отплащаха. Много го уважаваха и много му се отплащаха. За тях той беше идеал, връх, пример. Те го обожаваха и му подражаваха, мечтаейки да постигнат това, което и той бе постигнал. И Строителят бе щастлив.
Но една нощ при него дойде Дяволът. В оригиналния си образ – черен, космат, приличен на козел. Седна спокойно и приятелски при него и след като се почеса по десния рог, започна да се съмнява. Задаваше въпроси и сам си отговаряше. Строителят отначало се уплаши и се опита да го загърби и да не му обръща внимание, но колкото повече време минаваше - толкова по-любопитен ставаше. И една нощ не издържа и лекичко подаде едно ухо към Дявола. Реши просто да го послуша малко, без да го заговаря. За обща култура. Но измина още известно време и Строителят също започна да се съмнява. Дяволът това и чакаше - скочи при него и подхвана безобиден приятелски разговор, който прерасна в спор. Дяволът продължи да идва всяка нощ и те продължаваха своите спорове от мястото, на което ги бяха прекъснали предишната нощ. Дяволът беше умен, учен, говореше хубаво и умееше да убеждава. А Строителят започна все повече да се съмнява. Докато една нощ изгуби всички спорове с Дявола. Дяволът му предложи друга истина. И Строителят откри, че Дяволът е прав. А рогатия само това и чакаше - скокна като млада булка, прегърна приятелски Строителя през рамо и го поведе в нощта. А нощта беше тъмна. За някои тя беше по-тъмна от деня. Но не за всички…
И Дяволът отведе Строителя при едно от неговите Творения и го убеди да рушат. Да разрушат Творението. Дори му пъхна в ръцете голям чук и сам взе още по-голям. Строителят не се опъва дълго. Беше нощ и нещата изглеждаха различно. Двамата започнаха да рушат рамо до рамо, като стари приятели. Рушаха и бъбреха приятелски. И когато пропяха първи петли Дяволът си отиде, а Творението беше разрушено. На дневните лъчи Строителят се разкая. Думите на Дявола вече не му звучаха толкова убедително и той съжали за стореното, като се зарече то вече никога да не се повтаря. И се захвана с още по-голямо усърдие за работа. А на вечерта на мястото на разрушеното Творение вече се издигаха нови две Творения. И Строителят се прибра вкъщи доволен. Хората го уважаваха. Но щом се стъмни Дяволът отново дойде при него. В мрака на нощта той отново бе по-убедителен отвсякога. И Строителят отново разбра, че рогатият е прав и му казва истината. Двамата отново излязоха в нощта и под прикритието на мрака започнаха да рушат едното от новите две Творения. Строителят, който в този момент не беше Строител, а Рушител, се увлече от работата. Махна вратовръзката си и я стъпка на земята, запретна ръкави и продължи с огромно усърдие да руши. Не беше никак лесно да върти тежкия чук. Пот шуртеше от челото му и го заслепяваше. Пъшкаше от усилие като роб-гребец на древна галера, беше останал почти без сили, но продължаваше да руши. Защото рушенето през нощта му доставяше повече удоволствие, отколкото строенето през деня. Както и строенето, така и рушенето го опияняваше, карайки го едва ли не да литне. Вдъхновението му идваше някъде отвътре и не го оставяше на мира, докато не разруши всичко. И той така и не усети кога Дяволът си бе отишъл.
А на другия ден,когато се събуди и слънчевите лъчи отново го огряха, Строителя отново се разкая. Отново съжали за стореното и си обеща никога повече да не го повтаря. И пак се залови с още по-голямо усърдие за работа и построи още две нови Творения.
И хората пак го уважаваха.
А Дяволът през това време седеше в един изоставен комин, чешеше с копито левия си рог, усмихваше се като че ли на себе си и чакаше да дойде нощта.

Copyright AdrianBantchev 1996-2010