5.
Петър Иванов спря за кратко и разсъди: с кого разговаряше? Дали Живко разбираше и дума от изреченото? И защо ли пък трябваше да разбира? Примерно това, което му дойде наум:
– Когато си въобразиш, че си нещо повече от себе си, ти вече нямаш цел, Живко. Така мисля. Най-висшата цел е да се намериш. После е по-лесно. Казваш си – такъв съм аз. Точка. Повечето хора няма да те харесват. Но няма да ти пука. Защото си приел, че единственото нещо, което има смисъл, е това да не допуснеш някой или нещо да застане над теб и да хвърли сянка върху същността ти. Това ти се струва ужасно. Аз обичам дърветата. Чинарите най-вече. Огромни са, спокойни същества. Стават огромни и хвърлят сянка. А листата им ей-такива големи са, по-големи от лапите ми. Те хвърлят – като орехите, най-дебела сянка.
– И други дървета фъргат дебела сенка – уточни Живко.
– Не ме прекъсвай сега. Сигурно си прав. Но сянка върху теб ако хвърли нещо или някой – който не бива да го прави? Когато си воювал да бъдеш насаме със слънц ...