1.
А казваха, че щели да се срутят. Въпрос на време било. Панелните блокове не стрували нищо. Общежития на бездомници, на несретни социалистически хора, упоени от вяра и злоба – амалгамата на нещастието.
Това е толкова вярно. И неубедително.
Да, добре, тъй да е – ама още стоят, верни и злобни. Напукани, грозновати, с остъклени тераси като любопитни зеници на нещо несбъднато ново, в тези общежития вече не живеят същите сиротници, огруханите социалистически хора. Други са сложили сателитни антени и са насадили букети минзухари и сакъзи на терасите. Някакви други следкласови люде, отново с бедняшка, но вече свободна любов към панела и едропанелния кофраж и със стремеж към същото невъзможно щастие като предците си.
И на неговата тераса, бившата, също имаше цветя. Примижа. Червени и лилави, май бяха. Съзря и беличко между тях. Погледна към седмия етаж. Цели осем години беше натъкмявал тази тераса. Направи заслон от две стъклени врати, които така наричаше за пред жена си. Не бяха врати, не се отваряха, но пазеха от ветровете И гледаха към някаква окосена планина, по-скоро безлесен хълм или направо казано – гол напъпил тумор върху кората на Земята. Обаче беше интересно. Новите собственици бяха укрепили парапета, и слава богу, той сам щеше да го прикове някак, даже в мазето си беше складирал парчета сачак и дъски, защото отдолу, в процепа имаше такова широко пространство, че децата му като нищо щяха да се изтърколят при игрите и да паднат.
Да, блокът си беше същият.
Но всичко останало беше променено. Колко години минаха? Двайсет ли? Може и повече да има, стига да ти имаш кураж да ги броиш. Магазинът на двамата братя беше затворен, само рекламата на старата стока си стоеше – едро, зачервено прасе. Те бяха дебели, хубави момчета, продаваха свински уши и крачета през цялата година и хората купуваха. Ресторантът беше станал супермаркет. Огромната аптека бе разделена на две и сега в едното помещение се предлагаха лекарства за диабетици и крем за отслабване, в другото – диетична боза и пълнозърнести банички. Петър Иванов реши, че не е било нужно да я разделят, щом едно и също се продава. Просто сега разделението беше друго, вероятно предизвикано от различен повод, но по същата причина. Следкласови хора – друг път. Суета на мизерията.
Слезе от тролейбуса и тръгна към болницата. Вървеше тежко, болката ту се усилваше, ту отпускаше слабините му и той правеше понякога големи, друг път – дребни крачки. Допускаше, че отвън изглежда смешен, но това беше единственият начин да се придвижва, без да страда особено. Хиляди пъти беше гледал болницата през терасата, тази с днешните минзухари в кафеникави пластмасови кашпи. Какво нещо е животът – сега ще гледа наобратно. Блока си, апартамента на седмия етаж, но откъм болницата. Като оня стар виц: преди, онеправдан, живеех срещу затвора, сега – оправосъден, живея срещу нас.
– За какво сте? – Дежурната чиновничка беше строга, слаба и делова жена без червило и грим, но с четири ланеца на гърдите. Гърди обаче нямаше.
Подаде медицинското направление. Трябваше да го прегледат и да го хоспитализират. Рецепциониската подрънка с ланците си, упъти го. Изглеждаше уморена още в този ранен час.
Застана на опашката. Пред урологичния кабинет седяха четирима преди него. Нямаше места на седалките и остана прав. Не искаше и да сяда. Ако седнеше, по-лошо щеше стане.
Беше лято и по това време на годината хората почиваха и отиваха в Гърция или в Испания – там е по-евтино и далеч по-екзотично, отколкото в България. Но пред урологията хората нямаха такива планове, сигурно защото се разчу, че в Халкидики има наводнения, гръмотевици, проливни дъждове и какво ли не. И в Испания не било цвете за мирисане този сезон. По-разумно е човек да стои на сухо, в болницата, по-далече от съблазъните на морето и удоволствията, които предизвиква.
– Ти за какво си?
Очевидно този въпрос е заучен, реши Петър Иванов, вдигайки очи и вежди. Щом лекар го поставя.
– Заради болката. Ей тука много ме боли.
– Къде? – попита човекът с дебел задник и високо самочувствие. Беше облечен като хирург, със зелено сукно, грижливо необръснат и строг.
– Тук. – Пациентът вдигна още повече веждите си. Понечи да вдигне и дрехите, но оня го спря.
– Аха! – Докторът се обърна и се загледа след красивото вълнение, което предизвикаха задните части на мома, дошла да прибере трупа на леля си. Тя само повтаряше: „Лелинка къде е да я взема?. Тя умря!“ Въпросът ѝ оставаше без отговор, но тя питаше всеки. И беше нервна и хубава, с убедително дупе и едър диоптър. Докторът повтори: – Аха!
Момата позна Петър Иванов и навря ръката си пред корема му:
– Петре, помниш ли ме! Здравей!
– Помня те, разбира се. Министерството на финансите. Там работехме. Навремето.
Ръката ѝ беше влажна, малка и кльощава. Това момиче имаше убедително дупе и нищо друго не беше останало да напомня за нея, така реши Иванов, докато опипваше кожата на тази ръка.
– Аз още съм там. – Оправданието ѝ прозвуча като признание за провал.
Докторът гледаше сцената навъсено. От опит знаеше, че социалните контакти в болницата съсипват стабилността на Здравната каса. Никой не вярваше в нея и затова беше по-добре хората да не говорят помежду си на тази тема. Току-виж казали нещо не на мястото, където само мълчанието и примирението лекуват.
– И сега се срещаме тук, представяш ли си? – Тя отдръпна ръката си бавно, с нежелание, сякаш се прощаваше.
– Да, почти се го представям. Дано не е вярно. – Болният не искаше този разговор да продължава. Преди години харесваше това остаряло момиче с побеляла коса. Годините са си години, но защо не боядисва косата си, а?
– Леля ми е умряла тук – съобщи делово, – в тази болница. Не мога да намеря трупа ѝ. Ще ми помогнеш ли?
Допусна, че това може да се случи и с него, след като го хоспитализират. Затова отговори престорено бодро:
– Вероятно е в хладилник. Там вкарват труповете. – „Забравила е, че не съм лекар. В онова министерство всички минавахме за такива обаче – болни финанси кой лекува?“
– Да, прав си – момата се просълзи. – Аз те помня с това – че винаги беше прав.
„Значи това е запомнила. Да, прав бях. Особено, когато имах шанс да я имам. Съвсем близо бях, а я изпуснах. Мамка му!“
Побелялата мома свали очилата и показа сълзите си. Те падаха на воля и мъничкото ѝ лице се свиваше и едновременно подпухваше, очите бяха дребни и кафяви като пълнеж на баклава, сладки и пълни, наедрели от сироп, който трябва да бъде изпит начаса, за да не полепне върху хлътналото ѝ страдание. Тя искаше да плаче.
Доближи се до нея и вероятно щеше да го направи, устните му го искаха, усети оня порив от преди, когато нямаше мисъл в движенията, нито ограниченията на брачни халки или на други подобни примки на морала, просто подтик да направиш нещо важно, нещо по-смислено от теб самия, опря се до челото ѝ, посегна към вдлъбнатите бузи... Но беше прекъснат от висок глас, директно адресиран към него:
– Добре! След малко ще ти видя ташаците или там, какво има при тебе за гледане. Чакай.
Момичето подскочи, уплаши се от нещо, не се обърна към мястото, откъдето идеше непознатият глас, а се взря между краката на Петър Иванов, постави отново очилата си, нервно и напосоки, за да не вижда нищо и тръгна да търси хладилника на леля си. Не се спря, дори не се опита да надникне назад през рамото си, както правят нерешителните жени на нейната прекрасна възраст, само търсеше парапетите по стълбите надолу, протягайки малките си ръчички, сякаш беше сляпа или желаеше такава да бъде.
Е, случва се. Това министерство очевидно не са го закрили, щом тя... как ѝ беше името... няма значение, щом тя още работи там. Беше хубаво момиче. Петър Иванов имаше спомени от много хубави момичета. Това му даде кураж и се опита да седне. Болката го сряза и стана като изстрелян от батут. Явно щеше да стои дневален.
Съжали, че не си купи вестник на спирката. Беше слязъл от осмицата и там, на ухото на тролея, имаше павилион. Този павилион работеше само сутрин и в него не се продаваше нищо друго освен вестници. Нито крем „Здраве“, даже и веро нямаше, само ли „Тройной“ или одеколон „Каро“. И преди двайсет години му изглеждаше чудно и почти невероятно, че това мукавено предприятие с ламаринен покрив може да се самоиздържа; обаче очевидно можеше. Реши, че романът в сака му е достатъчен за да убие времето, нали с такава криминална цел ги пишат тия книги, а и носеше стари вестници, сгънати взаимозаменяемо до тоалетната хартия. Влизаше в болница за първи път от трийсет години. Знаеше, че е добре да носи всичко – пижама, чехли, солети, бисквити и минерална вода. Чорапи, гащи и четка за зъби. Хрумна му да вземе и пистолет, ако нещата в болницата се закучат. Обаче нямаше пистолет под ръка.
Поуспокои се, като видя как изглеждат другите. Може би не искаше да бъде толкова стар като тях, само дето си даваше сметка, че те не са по-стари от него. Просто не вярваше, че това му се случва – на него, без време, без предизвестие дори. Бяха бледи, уплашени хора, дошли тук като на църква, да изповядат греховете на духа си и желанието си да бъдат опростени със скалпел вместо на клада. Нещастници.
– Петър Иванов! – провикна се същият доктор с хирургичното самочувствие, отваряйки вратата на урологичния кабинет. – Петър!
– Аз! – Застана мирно, събра петите, изпъна се до стената и по някакъв стар спомен пожела да пръдне. Тихо. Не го направи..
– Ще чакаш още. Твоят доктор е друг. Иреней. Той ще те поеме. Сигурно се преоблича.
Ще чака. Отпусна единия крак – свободно.
Петър Иванов умее да чака. Ако не беше болката, може да чака додето свят светува. Тук ще стои – кога прав, кога мирно, после свободно. Може пък да се освободи не едно, а две места на седалките и да подгъне леко крак и после да се опружи. Това искаше – да лежи. Нищо друго. Така болката му ставаше приятел, познато му беше, нали всичките други приятелства го боляха отдавна, унасяше го и можеше да си почива половин час, четиресет минути даже... преди да го среже оня вътрешен нож отвътре. Ще виси и ще чака, какво друго му остава? Но защо пък точно на този доктор са го разпределили? Иреней. Какво е това име? Звучи библейско. Йеромонах трябва да е, рече си, или някакъв йезуит в братството на лекарите, които изпровождат обречените и им дават последно причастие. Пък и това не е ли първо име? Лекарите обикновено ги зоват на фамилия – Стоянов, Петров, Караказаков. Най-добре звучи Каразаков, примерно, щото се помни и звучи аристократично и дипломирано. А върху него ще се упражнява някакъв без фамилия. Разпопен поп. Който сега преоблича мантията си, както съобщи дебелогъзия хирург, тази, която е опръскана с кръвта и вътрешностите на жертвите върху олтара на обречените. Лошо. Болезнено. Зле се очертаваха нещата в първия кръг от ада, така си мислеше. А нямаше пистолет под ръка.
Обърна се с лице към стената, за да не би неговата позната от Министерството на финансите, която така и не успя да обладае преди време в извънболнични условия и да се възползва от прекрасната ѝ задна даденост, да припознае в него убедителен заместник на леля ѝ в хладилника.
Един след друг се изнизаха чакащите преди него и той успя да поседне, дори да полегне на хълбок, макар и без желание, свито, срамежливо. Сам не знаеше от какво го е срам. Такива болести човек не си докарва сам. Ако много ядеш, много пиеш, много чукаш и много мързелуваш, а всичкото това е в една торба на житието – тогава неизменно боледуваш. А когато правиш всичко останало, ако има такова нещо изобщо, при това по правилен начин, дори и без да пушиш каквото има за пушене на този свят, пак се разболяваш като тези в гадната торба. Ето това го дразнеше – никаква файда няма от здравословното, просто трябва да живееш така, че да се чувстваш готов да умреш по всяко време. Като Торбалан.
Може и да не е точно като него – тоя май беше гадняр, а не торбест.
Болката се усилваше при сгъвките, краката му изтръпнаха. Трябва да е наближило пладне, рече си, щом сутрешната суетня притихна и хората се разотидоха. Вече спря да наблюдава обувките на хората – любимото му занимание още от времето, когато се чувстваше здрав. Тогава привикна да гледа в земята, смяташе, че всичко, свързано с нея, близо до нея го прави съпричастен. Сам не знаеше с какво, с удоволствието да си част от пръстта вероятно. Не вдигаше поглед, когато вървеше по тротоарите, по улиците, когато нарушаваше пътните знаци, когато минаваше на червено, когато му свиркаха и го псуваха, не, той просто вървеше въпреки другите и погледът му не срещаше потните им вбесени лица, само земята имаше честта да го види. Просто съзерцаваше обувките, нозете, които стъпват върху твърдината. И се чудеше защо върху тази земя все има някакви настилки – шосета, магистрали, плочки, балатуми, бетон, какво ли не поставят върху нея, та да закрият лицето ѝ. Като с бурка. Срам ни е, че живеем на Земята. Така му изглеждаше всичко наоколо на Петър Иванов, докато лежеше и ставаше, после ставаше и пак лежеше според свободните места пред урологията.
Счу му се гъргорене на гълъб. Не, на гугутки. Гълъбите не правят така. Знаеше как го правят, когато се ухажват, гушите им наедряваха, настръхваха и женските си припадаха от радост и страст. Беше виждал този танц на любовта в едно село, преди да започне да мисли защо. В този голям град вече нямаше гугутки. Установи го наскоро, когато реши да поседне на пейката пред стария университет, тъкмо в миговете, предсказващи идването на болестта. Виж ти. Виж ти! – чудеше се сега, затворен в ковчега на болницата. Защо ли птиците напомнят за себе си? Сигурно им се пикае. Дошли са на правилното място. Нали е урология. Гугутките знаят защо.
– Хайде!
Какво значение има кой го казва. Толкова хора минават и всеки говори по нещо. Дори не вдигна глава.
Върху скъпия балатум на тази болница, докато стоеше, лежеше, прививаше се и клечеше според стъргалото на усещанията си, той видя толкова грозни нокти, че се зачуди: защо те не са в дивата природа? Щом не ги режат, значи са нужни за борба, за чупене на храна, за нещо, което ги прави потребни. Толкова много човешки крака, и всичките с огромни нокти, наръбени. Представи си, че тези нокти ще го разрежат по средата на тялото и точно тук, насред болницата, онова в него, мъчителното, ще се излее, разпльосне и ще изцапа чистотата на заведението.
– Хайде, влизай! – чу го отвисоко и по-ясно. Не знаеше дали е към него отправено това нареждане, ала стана, опря петите една до друга и като видя, че на скамейката е вече сам, влезе в отворената врата. Оттам се чу гласът.
Иреней беше по-млад от него, вероятно доста по-млад. Напоследък се учудваше, че повечето хора са по-млади от него, не беше забелязал кога е остарял, а пък и не се смяташе за стар. Беше само дебел. Майка му го наричаше по-зле – приятен.
– Изчакай малко! – разпореди доктора и го погледна строго. („И пак ли това чакане? Та аз друго не правя. Колко да чакам?“) Каза нещо на сестрата и тя изтича в съседната стаичка, дръпна пердето и каза на този вътре:
– Ставай! Няма да влизаш в болницата.
– Ама моля, много ви моля – простена старчески глас. – Искам... Трябва.
Петър Иванов чак сега забеляза присъствието на дебелогъзия доктор в зелено. Той седеше на масата и гледаше лошо.
– Няма да го оперирам този! – намръщи се другият, той трябваше да е Иреней. Беше висок, но по стар навик петър Иванов погледна в земята и видя, че носи сабо с токчета. Те правят хората по-високи, отколкото са.
– Прав си – съгласи се зеленият.
– Лято е, няма да издържи горещината. – Иреней се хвана за главата. Нещо не му се нравеше.
– Докторе – появи се зад пердето старец, който едва се държеше на краката. Беше завързал на възел колана на панталона си, а самият панталон беше смъкнат до колената му. – Не мога! Честно! Боли, та се не трае!
– Не е болка това – уведоми го зеленият доктор. – Спазми са. Само ти се струва, че боли.
– Не ми се струва, момче. На осемдесет и две съм. Знам що е болка. Тая се не търпи. Кога дойде време да пикам, свят ми се завива. Не мога. Дращя стените като диване. Ей ги, виж!
Показа изпочупените окончания на ноктите на ръцете си. Като ги видя, Петър Иванов си спомни изподрасканите краища на нозете в чехлите, които беше наблюдавал, докато лежеше пред кабинета. „Нима и с краката дращят от болка?“
– Няма да сваляш катетъра. Това е положението. Ще изтърпиш до есента.
– Докторе, нали и ти си доктор? – обърна се към Ириней. Той беше в синьо. – Помогни ми. Тоя не разбира от дума.
– Съжалявам. Наистина не бива да се оперираш сега. Опасно е, рисковано. Есента, може би.
– Ама поне да умра на спокойствие, бре хора...
Сестрата го избута навън.
– Събличай се – нареди Иреней на Петър Иванов. Той подскочи, остави сака и започна да събува обувките си. – Не събувай обувките! Не съм казал това. Лягай.
Болният остави снимките от рентгена, сгънати на две в амбулаторната карта. Те му бяха отпреди няколко месеца, може да е било и повече, когато го сви по-остро оная пущина долу и отиде в „Пирогов“ да го снимат и да го уверят, че там не е за бъзливци. Внимателно ги разгъна върху бюрото на сестрата и забеляза как тя го гледа безразлично и нищо не вижда и в него, и в снимките; легна и след малко усети нахалните твърди пръсти на лекаря да шават навсякъде. Болеше.
– Ти влизаш. Ще се видим горе.
Това беше. Приеха го в болницата. Петър Иванов се зарадва за кратко, докато подреждаше мислите си. Знаеше, че това не може да се отлага. Но все пак го беше страх. Не за живота. От неизвестното. И от опразненото място в хладилника, където дружелюбно беше пратил бившата си колежка от финансовото министерство. Да прибере мъртвата си леля.
(Следва)
© Владимир Георгиев Всички права запазени