Младият учен умееше да улавя юздите на вълнението си и да запазва самообладание. Само така съумяваше успешно да довърши някой сложен експеримент и с хладен разум да прецени резултатите. Сега се учуди на себе си, усещайки как сърцето му блъска като затворено в клетка диво животно. Когато най-сетне се поуспокои, той нетърпеливо разгърна следващата страница от дядовия си дневник.

„Двайсети ноемврий 1923 година.

Пеньо издъхна, а мама онемя. Гледа като луда и каквото да я попитам - мълчи… Дай ми сили, Боже, че да устоя, укроти ме, задръж ръката ми, която дири възмездие! Ако отмъстя, Господи, няма ли да заприличам на тези, дето погубиха братеца ми?

Петнайсети декемврий 1923 година

Още две момчета от село ги найдохме пребити до смърт, като наш Пеня. Тях поне ги опяхме и погребахме, а за други нямаме ни вест, ни кост, та майките им хич и не знаят чедата им между живите ли са или душите им вече са се възнесли в отвъдното.

Отприщи се стихията, разбесува се дяволът и няма спиране, няма… В царството на рогатия ли сме пропаднали, Боже, дето кръвта, не с вода, а с кръв се измива?”

Тертер държеше в ръце записките на дядо си от далечната 1923 година. Оттогава, като буен поток, в дълбоките води на миналото се бе влял животът на няколко поколения. Въстания, насилия, атентати, война, смяна на властта, нова диктатура, пак прелом и уж преход към жадувано достойно развитие и отново разочарование…, а всичко това, придружено с невероятен напредък в техническо отношение… Ето, човекът достигна до Луната, предизвикват го тайните на Космоса, а не може да разреши въпросите, които още през 1923 година са вълнували дядо му… Нали същите  измъчваха и него, внука и то само преди няколко дни - на Лондонското летище Хийтроу, когато размисляше за причините на тероризма, а и сега продължават да го терзаят! Нима е по-лесно постепенно да разкриваш брънките на пространство-времето, отколкото да започнеш да изкореняваш най-страшните язви, които носят толкова нещастия на хората?! Вратата на стаята проскръцна като астматична въпросителна… Тертер усети нечия ръка върху рамото си. С мъка излезе от състоянието на замислено съзерцание и се взря в поседналия до него, на пропития с нафта дюшек. Срещна угрижения поглед на прошарен, възпълничък мъж.

-Здравей, млади момко! Не се познаваме, но се сещам кой си. Сигурно ти си наследникът на Поптодорови? -  влезлият фамилиарно започна разговора и на младежа не му остана друга възможност, освен да продължи в същия тон:

- Да, така е, аз съм Тертер. Внук съм на свещеник Делян Поптодоров. А ти кой си?

- Хе, хе, ами аз съм кмет на това забравено от Бога селце – притеснено се подсмихна човечецът.

- Тогава сигурно знаеш повече от мен за случилото се в къщата ми? – набра смелост Тертер и се надигна, за да отвори прозореца. Едва сега, вече отклонил вниманието си от дневника на своя дядо, усети, че застоялият въздух започва да го задушава. Зави му се свят и той залитна. Кметът го подхвана под мишница и рече загрижено:

- Не ми изглеждаш добре, момче. Хайде да излезем на двора и да седнем под ореха! Там е прохладно и скоро ще се съвземеш.

- Добре съм, не ме мисли, но ако искаш, може и да поизлезем  – изправи се младият човек и се заоглежда наоколо. Искаше още сега да вземе със себе си някои ценни вещи. Под корицата на книжката с народни умотворения, събирани от Петко Рачов Славейков, Тертер внимателно пъхна дядовата си тетрадка, сетне взе и Библията и едва тогава последва кмета. Да се добереш до ореха не се оказа най-лесната работа. Нямаше и следа от майчините цветни лехички, които бяха все пред очите му в далечната чужбина. Сега всичко бе обрасло с трева и трънаци, високи чак до кръста. Как да е, двамата мъже поне се подпряха на стобора - под рехавата сянка на подивелите лози.

- Бях оставил ключ на съседката – на баба Дена, че къщата да наглежда, а и пари за данъци и за разни сметки й пращах.  Не съм и помислял, че ще заваря такава тъжна картинка…

- Преди месец-два старицата се помина, Бог да я прости. Докато да се залежи, все се мъчеше да струва това-онова по къщата и по двора ти, ама туй не е лесно за стар чиляк.

- Не знаех, че е починала. Бог да я прости… - смутено рече Тертер.

- Половината къщи от селото са изоставени и са на дереджето на твоята. Няма оправия, момче! И жандармерия да дойде, не може да устои на набезите на мародерите, да знаеш! Пълно е с прости, гладни и озверели люде… Ей, не си ли чул за село Мечка? Те и там пропищяха като нас.

- Ами полиция няма ли, как може така?! – удиви се Тертер.

- Аз ти разправям, че и жандармерия не може да им излезе на глава, пък ти за полиция ми думаш, ама че си смешен!

- И нищо не правите, а се оставяте да ви грабят, така ли?! – целият зачервен, младежът продължи да упорства.

- А, правя това-онова. Тъжби подавам – до прокуратурата. И какво  – образуват дело срещу неизвестен извършител и дотам. Аз ти казвам, че няма оправия, пък ти не ми вярваш, а?!

- Така е, защото от другаде трябва да се започне,  разбира се, че от другаде. Питам се – защо тези хора крадат? Казваш ми, че са прости и гладни, но тогава трябва да им се даде препитание, а на децата им – образование и възпитание, за да могат в бъдеще сами да си изкарват хляба. Та толкова ли е трудно да се направи необходимото, за да крачат и те изправени между човеците?!... – замислено промълви Тертер. Точно тогава звукът на мобилния му телефон побърза да го върне в действителността. Младежът проведе кратък разговор на английски език. За изумление на кмета настроението на Поптодоровия внук рязко се измени, лицето му радостно засия, а очите му изведнъж се оживиха и сякаш в тях проблеснаха искрици… 

Продължава