Клепачите ми сякаш тежат тонове. Все пак някак си успявам да отворя очи. Стените са ослепително бели. Не мога да разбера къде се намирам. Ще ми се да стана, но се чувствам ужасно слаб. Тялото ми не ме слуша. И изпитвам много неприятно стягане в гърдите. Що за кошмар е това! Толкова е реален, че чак се стряскам. После всичко бавно притъмнява.

При следващото разбуждане виждам над мен да се мержелее милото лице на Мими. Какво прави тя до леглото ми? Много съм объркан. Опитвам се да събера мислите си, но те се разбягват като уплашени пилци.

– Мими?

– Как си? – пита тя. Очите й са големи, тревожни.

– Ами … не знам. Мамка му, не помня да съм се напивал!

Тя се усмихва, но някак криво. Изглежда адски притеснена.

– Не помниш ли? – пита тя.

– Какво да помня?

– Опитай се да си спомниш, моля те! Плашиш ме!

Напрягам си тъпата кратуна, но нищо не ми просветва.

– Мими… какво е станало?

– Съпругът на твоята принцеса те гръмна. Преди три дена.

Заемам се да осмисля казаното от нея. Тя продължава:

– Простреля те в гърдите, но ще се оправиш, така поне казват. Боли ли те много?

– Не. Ама защо? Нямам спомени да сме се спречквали. Всъщност… всичко ми е като в мъгла.

– Забременил си принцесата, драги. Не ми казвай само, че не си спомняш да сте се гушкали.

– Май … май си спомням.

– Тя отишла за аборт при някакъв доктор с не много добра репутация, но изтекла информация и мъжът й разбрал. Е, затова те гръмна.

– Тя как е? Добре ли е? Да не би да й е направил нещо?

– Боже, това не е истина! Как може в такъв момент да мислиш за нея! Нищо й няма. Само скандал й е вдигнал. Прибрали са го. Ще го съдят за опит за убийство. Е, оставям те да си почиваш. После пак ще поговорим.

Постепенно започвам да си припомням разни неща, включително как отварям вратата на апартамента си и виждам онзи неприятен тип мъжа й да насочва пистолет към мен. Спомням си и че преди да ме гръмне изсъска: „Никой, освен мен, няма право да чука жена ми!“ Трябва да призная, че донякъде е прав, но само донякъде – те не са никакво семейство.

Колеги ми донасят сок от портокал и ме уверяват, че всичко е наред. Аз само кимам, изобщо не ми е до приказки. После изведнъж на вратата изниква Тя. Гледа ме стреснато, сякаш имам вид на умиращ. Нищо чудно точно такъв вид да имам. Пристъпва плахо към мен, впила поглед в пода или може би в немощните си крака, които сякаш всеки момент ще се огънат под тежестта на тялото й. Дланите й треперят върху дръжките на патериците.

– Седни, моля те! – казвам. – Имам чувството, че всеки момент ще паднеш.

Тя се отпуска предпазливо на един стол и отвръща:

– Когато се притесня, краката съвсем не ме държат. Как си!

– Спокойно, решил съм да не умирам. – Тя ме поглежда преценяващо.

– Не изглеждаш добре.

– Ще се оправя.

– Съжалявам, трябваше да внимаваме. И не биваше да ходя при онзи доктор. Той изпя всичко на мъжа ми.

– Трябваше да ми кажеш за бебето. И че смяташ да правиш аборт.

Тя поклаща глава.

– Не исках проблеми… Хвана ме страх… Мразиш ли ме?

– Няма как да не те мразя поне мъничко, щом те обичам.

Тя се усмихва и в стаята сякаш става по-светло.

– Не можах да те предупредя, че мъжът ми отива да се саморазправя с теб. Взе ми телефона. На него не му пука за мен, гледа на мен като на вещ, като повредена вещ всъщност. Побесня, защото някой си е позволил да посегне на негова собственост, тоест на мен. И знаеш ли какво ми каза на излизане? Каза, че приятелите му ще го подиграват, задето съм му сложила рога. Изобщо не ме обича. На практика ние отдавна не сме семейство. Нищо лошо не сме направили, а той се опита да те убие. Сега ще гние в затвора. Да гние!

Замислям се за бъдещето и изведнъж започва да ми се струва, че може би ще дойдат по-добри времена.

– Ти какво смяташ да правиш? – питам плахо.

– Трябва да поема бизнеса на мъжа ми. Съдружниците му дадоха ясно да се разбере, че няма да оставят колата си в калта. Боя се, че нещата са много сложни. А може и ченгетата да започнат да душат.

– Ще се справиш ли?

– Смятам да изчистя всички задължения и да се оттегля. Не искам да се занимавам с далавери.

– Какво е правил мъжът ти?

– Какво ли не.

Умълчаваме се. После тя се примъква до мен и ме целува.

– Обичам те, оздравявай бързо! – казва и се изправя с мъка на патериците си.

Докато я гледам как се влачи към вратата, си помислям, че двигателните й смущения са се засилили.

– Пази се! – казвам, а тя кимва, както е с гръб към мен, и излиза. Май не искаше да виждам, че в очите й има сълзи. Мамка му, време е нещата да се оправят, или поне да се изяснят веднъж завинаги!