Продължаваше да вали. Дъждът невъзмутимо не спираше да изпраща безбройните си ситни капчици към грешната земя. Като камикадзета, фанатично и последователно, те се разбиваха една след друга в огромните мръсни локви, които бяха превърнали перона на гарата в някакъв странен асфалтов архипелаг. Поредният средиземноморски циклон, с който природата си отмъщаваше на хората за тяхното високомерие.
Тримата мъже бяха намерили място под козирката, което не пропускаше дъжда, и пушеха мълчаливо, докато влакът до тях очакваше своите пътници. Приличаха на някаква съвременна българска версия на Тримата мускетари.
- Брей, удави ни тоя дъжд! - наруши мълчанието Атос, който стискаше в една ръка цигарата си, а в другата - малка пътна чанта от промазан плат. Повдигна яката на черното си яке, на гърба на което имаше надпис "ОХРАНА". Първата буква обаче беше поизбледняла и на слабата светлина на перона той се четеше като "ХРАНА".
- Цяла нощ валя. - добави Портос - Само да не ни наводни пак като преди три години, че тогава с жената едва се оправихме с къщата.
После се замисли и довърши:
- То пък една къща! Съборетина от дядо й. Ама аз съм виновен. Нищо не успях да направя в тоя живот. Другите - апартаменти, коли, вили. Аз...
- Съборетина не съборетина, дом е. Покрив над главата. Нали? - назидателно се включи в разговора Арамис. От униформата му беше ясно, че е кондукторът във влака, на който след малко щяха да се качат и тримата.
Портос поклати недоволно глава и дръпна от цигарата си, загледан в къщите от другата страна на железопътната линия. От комините им излизаше пушек, който се смесваше с есенния сутрешен въздух и му придаваше онзи неповторим аромат на изгорели въглища, срещу който Европейския съюз беше издал толкова много директиви.
- Виждаш ли ги ония? - продължи мисълта си с въпрос кондукторът и посочи с глава към пейките в чакалнята. На тях се бяха разположили двама бездомници. Единият спеше, завит със старо мръсно одеало, което някога беше имало ресни. А другият беше седнал до две пълни с нещо найлонови торби и гледаше с празен поглед пътниците, които се редяха на касите.
- Те какво да кажат? - попита назидателно Атос.
- Абе, така е, прави сте, ама... - отново не довърши мисълта си Портос. После, сякаш за да смени темата, се обърна към кондуктора:
- Ти днеска как си?
Арамис се усмихна и отговори:
- Първо до София и обратно. После до Варна.
- Чергарски живот! - възкликна Атос и се закашля.
Една жена с изпито лице и решителност в погледа мина покрай тях, хванала под ръка младо незрящо момче с тъмни очила и прибран под мишница бял телескопичен бастун.
Последва кратко неловко мълчание, което пръв наруши кондукторът:
- Абе не ми тежи работата. Обичам да пътувам. А и вкъщи няма кой да ме чака. Друго ме мъчи.
- Какво? - попита Портос и хвърли догарящия си фас в една локва наблизо.
- Хората станаха други: по-тъжни някак си, по-лоши. Надеждата изчезна. Търся я всеки ден в очите им и не я намирам. Всеки живее сам за себе си.
- Големи философи сте били в БДЖ, бе! - пошегува се Портос и всички заедно избухнаха в смях.
- Хайде да се качваме, че вече е почти седем. - каза малко засрамено кондукторът. Атос и Арамис също хвърлиха фасовете си и тримата заедно се качиха във влака.
© Илия Михайлов Всички права запазени