Борис обичаше летищата. Цялото това суетене и припряност. Можеше с часове да седи и да наблюдава кацащите и излитащи самолети, забързаните хора влачещи след себе си багаж. Тук можеше да се види всичко – от бизнесмена крачещ устремено към поредната дестинация, до неуверения младеж, чакащ с трепет да обявят качването на първия му полет. Обичаше да наблюдава хората и да си измисля истории. Сядаше на някоя странична седалка, изпразваше съзнанието си от всякакви мисли и се потапяше в емоциите на пътниците. Случваше се понякога на лицето му да се появят различни гримаси, които озадачаваха другите пасажери. Напълно се откъсваше от действителността и потъваше в измислен свят сътворен от въображението му и някой случаен минувач имал неблагоразумието да попадне в полезрението му. Дори веднъж за малко да изпусне полета си. Наложи се наземната стюардеса да го повика два пъти по уредбата. Днес беше обзет от достатъчно собствени емоции и дори не забелязваше тълпата около себе си. Прибираше се за първи път от двайсет години и в него се бореха противоположни чувства. От една страна не можеше да застане на едно място от нетърпение, от друга го сковаваше някакъв страх или неувереност и той не можеше да прецени.

          Излетяха навреме. Щяха да кацнат в София по обяд. Вчера говори със сестра си и тя му каза, че с Крум ще го посрещнат на летището. Крум беше най-добрия му приятел още от детските години. Седяха на един чин и станаха неразделни. Заедно измисляха пакостите и след това заедно си носеха последствията. После той се ожени за сестра му, но връзката между двамата приятели се бе скъсала още преди години.

          Борис замина, както и много други българи, за да търси по-добър живот за себе си, да може да реализира мечтите си и да се докаже. Това беше официалната версия и той стриктно се придържаше към нея. Малкото моменти, в които беше честен към себе си се питаше дали не го направи, защото смяташе, че ще е по-лесно. Разбира се всичките му илюзии се разбиха на пух и прах още първия месец. Костваше му много усилия и в крайна сметка успя. Стана писател. Издаваха книгите му. Не беше световно известен, както винаги бе мечтал, но все пак беше издаван автор и печелеше добре. Цената за това бяха двадесет години далече от дома. Следващите двадесет бяха пред него, за да реши дали си е струвало.

                                                              ♦

          Намираше се на огряна от слънцето поляна насред вековна гора. Мястото му беше смътно познато и същевременно напълно чуждо. Огледа се. Нямаше никого. Явно наближаваше пладне, защото слънцето безмилостно печеше. Вдиша дълбоко и дробовете му се напълниха с аромата на полски цветя. От близката гора полъхваше свеж ветрец. Мястото бе пропито със спокойствие.

          - Какво е това място? – чу се глас от нищото.

         Огледа се. Не видя никого.

          - Кой си ти?

          - Не ме ли позна? Толкова хляб сме изяли заедно. Аз съм Егото – гласът от нищото се смееше.

          - Защо съм тук?

          - Ха, ха... Правилния въпрос е защо сме тук? Погледни зад теб.

         Борис се обърна. В далечината видя приближаваща се фигура. Към него крачеше усмихнат младеж. Вятъра рошеше русолявата му коса, умните му кафяви очи го гледаха с прямота характерна за младостта, а на приятното му лице се появи усмивка. Не можеше да повярва. Това беше Крум. Само дето бе още млад, все едно вчера се бяха разделили.

          - Добре дошъл у дома, Боби. Вече бяхме загубили надежда, че ще се прибереш - Крум се усмихваше насреща му.

         Изглеждаше точно, както го помнеше от деня на последния им разговор, но някак израснал, одухотворен. Онзи ден се беше запечатал дълбоко в съзнанието му. Спореха за бъдещето, възможностите и дълга. Разговора тръгна от последния му разказ. Още от както написа първите плахи редове, обсъждаше всичко с Крум. Той беше първият му читател, почитател и критик. Точно критичността му помогна на Борис с времето да стане все по-добър и по-добър. Някак неусетно, възгледите им за живота започнаха да се разминават или поне те така решиха и това се отрази на хармонията, която съществуваше между тях. Крум все по-остро критикуваше творчеството на Борис, а той от своя страна, все по рядко приемаше аргументите му. Времената бяха интересни и неясни, както от политическа така и от икономическа гледна точка. Бяха млади и наивни, изпълнени с надежди и очаквания. Твърдо убедени в собствената си правота всеки от тях пое по своя път.

          Така се стигна до онзи ден. Обсъждаха последния му разказ. Крум направи на пух и прах цялата идея в него. Изобщо не го одобряваше. От там някак неусетно минаха на темата за смисъла да се борят за живота си в България или да заминат, както правеха повечето, които се смятаха за прогресивни и имаха тази възможност. Скараха се жестоко. Сега дори не можеше да се сети, за какво беше разказа. Така и никога не намери сили да се върне към него и с времето беше напълно забравен, а болката от този последен разговор бе оставил белег в душата му.

          - Добре заварил – отвърна Борис, някак несигурно. В този момент сякаш се бе върнал назад във времето и всички емоции от онзи ден бушуваха в него.

          - Този, какво се е ухилил? Все едно нищо не се е случило – обади се Егото.

          - Да, много неща се случиха – все така се усмихваше Крум – едни добри, други не, живота е шарен.

          - О, и умник е станал – не мирясваше Егото.

          Борис се направи, че не е чул последните реплики. Имаше нещо, което го вълнуваше повече.

          - Круме, какво е това място? Как се озовахме тук?

          - Помниш ли последната ни среща? – Борис кимна, а Крум продължи – Често се връщам към този ден и си мисля, какво съм можел да кажа или премълча. От тогава минаха много години, а и живота ни поочука. Може би е дошъл момента, да се върнем назад и да направим своите преоценки. Иначе това ще седи винаги между нас, а поне аз не съм готов да се откажа от нашето приятелство.

          - Какви ги плещиш – отново се намеси Егото.

          - Остави го да говори – сряза го Борис.

          Егото изръмжа, но замълча. Крум продължи.

          - Двамата с теб избрахме различни пътища, но в действителност не се ли стремяхме към едно и също? Ти замина със своите въпроси, аз останах с моите. Живота безпристрастно отговори на доста от тях и то болезнено категорично, като ни постави много нови. Аз загубих доста илюзии, вероятно и ти. Понякога си мисля, че бяхме като деца оставени без контрол. Грабехме с пълни шепи от всички изкушения, забранени до тогава и когато се позаситихме, ни остана само въпроса „И за какво беше целия този шум?“

          - Какво стана с вярата ти, че младата демокрация е благодатна почва за изграждането на един по справедлив и по-хуманен свят? Вярата, че енергията на младите и опита на по-възрастните ще се обединят и България ще заеме полагащото и се място? – иронията в гласа на Борис бе очевидна, но Крум отговори напълно спокойно.

          - Ако трябва да отговоря с две думи – провалихме се. Вероятно не сме дорасли. Вероятно сме твърде бедни или пък твърде припрени. Вероятно останахме прекалено малко. А може би през всичките тези години социализъм, сме загубили вярата си, а тя е повлякла със себе си всеотдайността и безкористността. Ние сме само хора – нетърпеливи да получим, но все още рядко склонни да дадем.

          Долавяше се тъга в гласа на Крум, но въпреки това леката усмивка не слизаше от лицето му. В думите му нямаше безнадеждност, нито примирение, те бяха просто отражение на опита натрупан през изминалите години.

          - А какво стана с мечтата ти за свободата? Откри ли я? – на свой ред го попита Крум.

          Борис се замисли. Въпроса беше прост, но той не смяташе, че знае отговора. По времето когато бяха деца, света бе разделен на два лагера – социалистически и капиталистически. Пропагандната война беше в стихията си. Капитализма залагаше на парите и свободата, социализма на идеализма и централизираната власт. Съвсем логично социализма се предаде пръв. Запада се превърна за младите в блян. Напомняше на „Кореком“ от онова време. Там имаше всичко и след като ограниченията паднаха, с малко долари в джоба, можеше да задоволиш потребността си да притежаваш. Но сега, когато Борис можеше да нарече себе си материално задоволен човек, си задаваше въпроса. Това ли е Свободата? Възможно ли е да си свободен, когато се налага да работиш от сутрин до вечер. Когато хората смятат за нормално носенето на оръжие за самозащита. Когато гетата са неразделна част от така наречените развити държави. Когато стрелбата в училище е част от действителността. Кой е по свободен? Човека на запада или човека от някое забравено от бога африканско племе?

          - Не, не мисля – каза накрая Борис – никога не е трябвало да я търся. Тя е вътре в мен и в теб. Тя е в самите нас.

          Изричайки го на глас, Борис осъзна цялата абсурдност на спора им с Крум. Загубиха толкова време в това да доказват правотата си. Егото се опита отново да каже нещо, но Борис вече не го чуваше. Гласа остана само като напев от миналото. Остави се на безвремието да го погълне напълно. Чувстваше се добре.

                                                               ♦

          Борис се сепна. Беше задрямал. Стюардесата се бе надвесила над него и му обясняваше, че трябва да затегне колана си. Чудеше се какъв бе този сън, но не се задълбочи особено. Хармонията, която му донесе, бе напълно достатъчна, за да не се опитва да го тълкува. Кацнаха в София по план и не след дълго той се отправи към изхода на пристигащи. Видя ги веднага. Сестра му и Крум му махаха. Разбира се бяха поостарели, но толкова близки. Беше си у дома.