Стоеше сама в тъмната стая и се опитваше да разбере, защо още продължаваше да го търси. Търсеше него, конкретно той! Той я бе прочел още с първия им взаимен поглед, поглед тъй ясен, както черно бялата корица на последната и книга. Разлистваше си записките трескаво, все едно търсеше лекарството, което щеше да излекува всички болести. Но тя знаеше, че щеше да излекува единствено нея, нейната самота и щеше да промени единствено нейния мироглед. Надяваше се... Искаше! И все още прелистваше, но се бе изгубила в мислите си и вече три пъти повтаряше бележника си и не виждаше нищо с празния си поглед, вторачен някъде там, извън стаята. Телефонът звънеше от няколко минути, но той бе от незначителна важност в тази така неясна картина в спалнята и. Може би трябваше да вдигне?
Тя отново си спомня за него, той! Този път се отърси и започна да вижда с истинските си очи, а не с мислите си, които бяха някъде там, никъде дори..
Хората казваха, че женските мисли могат да бъдат хиляди, милиони в една секунда времетраене и бяха прави. Те се блъскаха една друга в главата и, къде ясни, къде смътни, но тя не можеше да забрави неговите кафяви очи, питащи я за името и, за книгата и.. Сети се! Беше му написала номера в една от книгите си, които бяха на подписването! Разтръска косата си и се втурна към чантата с останалите книги, разпиля ги на земята и започна да ги преглежда една по една, все едно ги изпитваше дали самите те знаят съдържанието си. Бе толкова устремена и вглъбена в разучаването на съдържанието, че не усети отново продължаващия се звън от телефонния апарат. Той не бе важен! Важен бе той! Той.. кафяви очи, силни, дълбоки.. само тях помнеше! А не трябваше, не искаше да ги забравя. А гласът му – тих и целеустремен, мъжки, истински... Гласът му! А защо отново го чуваше?! Телефонният секретар! Чуваше неговия глас, който оставяше съобщение на нейния телефон! Спря и се вторачи в апарата и се заслуша... „Ще се радвам да се видим отново и...“ Токът спря. Усети само книгите в ръцете си и обгръщаща я тъмнина и идващото отчаяние. Но в съзнанието и отново проблеснаха неговите кафяви очи – тя не бе ги забравила!
© Георги Марков Всички права запазени