Марина стоеше на средата на тротоара и стискаше няколко бели листа в ръката си. Хората минаваха покрай нея и някои от тях учудено се взираха в младата жена. Вятърът развяваше дългите ù коси, а очите ù бяха приковали напред във фигурата, която се отдалечаваше. Срещата ù тази вечер само беше усилила безспокойството, което тлееше от месеци в нея.
В миг потрепера. Извърна се рязко и прихвана косата си с ръка. Вдигна качулката на палтенцето си. Усещаше студ. Но това не беше само студът от есенния вятър, който пронизваше тялото ù, а този студ проникваше в цялото ù същество, и ù беше толкова познат. Това беше страхът от неизвестното, от това, че отново е сама, изправена пред огромното предизвикателство. Пред проблемите, които търсеха спешно решение. Отново потръпна при мисълта за това. Забърза се и се вряза в тълпата. Ситен дъжд заромоли от смрачаващото се есенно небе.
Новият ден си проправяше път сред гъстите облаци. Светлината се процеждаше едва-едва през клоните на дърветата, които се отърсваха от капките нощен дъжд. По тясната улица в отдалечения столичен квартал със ситни крачки се движеше една фигура. Стигна до къщата с високата ограда и се вгледа в надписа - Дом за възрастни хора „Здравец”. Едно чуждо място, което може би щеше да бъде спасение. Натисна колебливо звънеца. Излезе жена с бяла престилка.
- А, вие ли сте? Готови ли сте с документите?
- Да. С тях нямаме проблеми. Всичко е готово. Проблемът е друг. Знаете...– с потиснат глас отговори младата жена и погледна притеснено.
- Знаете ли… вие не сте решили още. Не ми губете времето. Когато решите, ви очаквам отново. Довиждане - отговори жената в бяло и затвори вратата след себе си.
Марина остана пред прага. Краката ù тежаха, а денят беше още в началото си. Решението... Да, то беше непосилно за нейните плещи, но я притискаше. Притискаше я и я сграбчваше в своите лапи до болка. Не можеше да го вземе просто ей така. Да махне с ръка и да остави един много близък и обичан човек тук, при хора, които нямаха нищо общо с него. Които уж щяха да се грижат за него, но чужди. За тях щеше да е поредният случай – стар и болен, неспособен да се грижи за себе си възрастен човек. И в крайна сметка попаднал в дома.
Угризенията разяждаха Марина до основи. Не ù даваха да спи. Събуждаше се нощем цялата плувнала в пот и със сърцебиене. Околните я гледаха със съчувствие, но за съжаление можеха само това. Просто нямаше как да ù помогнат. Марина имаше семейство с две малки деца, за които трябваше да се грижи. Работата ù изсмукваше допълнително силите ù. Нямаше никакво време. Миговете, които отделяше за себе си, се брояха на пръсти. Родителите ù бяха в чужбина и работеха там от дълги години. Така грижите за възрастния дядо Никола останаха на нея. До преди година тя се справяше относително добре, но заболяването му дойде неочаквано. Склерозата се развиваше с неимоверна скорост и вземаше застрашителни размери. Марина не беше подготвена. А кой можеше да бъде?
Уплаши се. Всеки ден я посрещаше с нещо странно. Старецът загубеше пари, прибираше мръсните съдове в хладилника, криеше бельото си, сядаше в кафето и пиеше от чуждите чаши и още безкрайно много други дреболии, от които тя дори не се впечатляваше. Но най-лошото - просеше от другите.
Марина полагаше неимоверни усилия да се държи нормално. Прибираше стареца от улицата и разговаряше дълго с него. Но болното съзнание отказваше да приеме каквото и да е. Тя се опитваше да се контролира и да не избухва, да не укорява децата за някоя дреболия или да не забелязва отсъствията на съпруга си, които ставаха все по-продължителни. Но имаше моменти, когато просто не издържаше. Излизаше на улицата, ей така, да поеме глътка въздух и отново се връщаше. Усещаше как губи контрол. А трябваше да запази душевно равновесие. Заради децата си, заради съпруга си, заради всички заедно. До един момент.
Беше ранният следобед на един четвъртък. Както винаги тя беше на работа, децата на детска градина, а съпругът ù в командировка. Беше се заринала в едни проекти в службата още от сутринта. Телефонът ù иззвъня. Погледна дисплея. Непознат номер. Не обичаше да вдига на непознати, но този път се поколеба. Нещо я придърпа към GSM-а.
- Да? Кого търсите?
- Марина, аз съм съседът Петър от горния етаж. Преди час минах покрай вашия апартамент и вратата му зееше. Извиках няколко пъти, но никой не се обади. Сега отново слязох, но пак е същото. Знам, че вие сте на работа, ама и Никола го няма. Слязох пред блока, но не го видях.
Мисъл като светкавица мина през главата на жената. Старецът. Нещо се беше случило. Напоследък само тя го извеждаше навън, и то след като прибереше децата от детската.
- Идвам веднага – отвърна с треперещ глас Марина.
Притеснението в нея нарастваше с всяка изминала минута. Взе такси.
Пред блока се суетяха двама възрастни, но Никола не беше между тях.
Когато влезе в апартамента, видя отворения гардероб. Вратите му предизвикателно зееха. На пода бяха изпадали един-два пуловера. Какво се беше случило тук по дяволите. Изхвърча навън и започна да разпитва всеки срещнат за възрастен, леко оплешивял човек, с очила. Хората поклащаха глава. Стигна до строежа на съседната улица и се спря. В оградата му зееше дупка, а зад нея голяма локва. Хм, не може да е влязъл тук - помисли си Марина. Огледа още малко и подмина. След едночасово безплодно търсене се отказа.
Чувстваше се ужасно. Набра номера на полицията и съобщи за изчезналия. И зачака. Няколко часа по-късно никой все още не ù се беше обадил. Беше алармирала всички в квартала, но резултат нямаше.
Наближаваше време да вземе децата от градината. Тръгна с тайната надежда, че като се върне, дядо ù вече ще се появил. Уви.
Вечерта настъпваше неумолимо. Една по една лампите пред блока започнаха да присветкват.
- Мамо, няма да спим. Ще чакаме дядо да се върне - изчурулика малката Аня.
- Спи, момичето ми. Дядо е отишъл на дълга разходка. Ще си дойде. Ама иска вие да сте заспали и тогава.
- Ама, мамо, нали той не трябва да ходи сам по тъмното? – не спираше Аня.
- Не, той си е взел фенерче. – опитваше се да я лъже Марина. Но детските очички гледаха невярващо.
- Ама как бе, мамо? Той няма фенерче! – продължаваше малката. Скоро обаче сънят натежа на детската главица и Аня заспа, също като по-малкото си братче.
Марина остана на фотьойла в тревожно очакване. Светлината на нощната лампа очертаваше ситни бръчици по все още младото й лице. Седя така неопределено дълго време. Накрая умората я надви и тя заспа така както си беше с дрехите.
Събуди я звън на телефон.
- Госпожо Николова, май намерихме стареца.
- Къде е? При вас ли е? – трепереше гласът ù. – Добре ли е?
- Нощният пазач на строежа близо до вас е оглеждал и изведнъж видял от една от дупките там да се показва човешки крак. Извикал и чул тихо охкане. Едвам успял да измъкне мъжа отвътре. Човекът е с охлузвания и не може да каже кой е. Отговаря на вашето описание, само че е без очила. Вероятно са изхвръкнали някъде при падането. Налага се да извикаме линейка.
Измина разстоянието до партера за секунди. Пред входа я посрещнаха двама униформени. Зад тях вървеше мъж, който придържаше едва крепящия се старец.
- Дядо! – извика жената и се спусна да прегръща възрастния мъж.
Две уморени старчески очи я погледнаха неразбиращо.
- Ех, дядо....- хлипаше Марина, галеше оредялата бяла коса и от очите ù се стичаха сълзи. В гласа ù имаше такава невероятна смесица от чувства, които рядко можеха да бъдат събрани на едно място. Но преди всичко от погледа ù бликаше благодарност.
Линейката дойде петнадесет минути по-късно и откара стареца в болницата.
Марина се прибра в апартамента си. В детската стая спяха спокойно две малки същества, които не подозираха какво беше преживяла майка им. Жената погали личицата им с обич и дръпна пердето, закривайки жлътнатия диск на луната.
Временно успокоена, Мартина знаеше вече решението на проблема, зейнал пред нея с нова сила. Случката от изминалия ден беше преобърнала нещата.
© Сеси Всички права запазени