Розата е най-красивото и най-греховно цвете от целия ареал цветя на земята.

Както всяка пролет и тази разцъфна.

Но розата, която цъфти в близост до училище, е различна. Тя е запазила спомени за много любов, много въздишки и притихнали погледи в далечния хоризонт, където свършва планината.

Пътят ми до това място, до храма на мъдростта и младостта минава покрай тази роза.

Ето че и днес имам ФВС и както винаги подранявам много... Въпреки че е пролет, сутрините са все още студени и зимата напомня за себе си. Явно пред мен се задава онази поредна тъжна розова история.

- Добро утро, Дарко !

- Добро да бъде.

- Добро утро, Далия !

- Добро. - и тази утрин Дарко ходеше заедно със своя несбъднат блян, с поредния юмрук, който удряше сърцето му. Той бе болен... Болен от любов, а тя единствения лек, който ще го излекува. А Далия мечтаеше друг...

- Хей, искаш ли нещо от магазина ? - попита ме Дал.

- Не, благодаря!

- Ами добре, тогава ще се видим след 15 мин. отново.

- Довиждане, в такъв случай.

Ситуацията стана още по-утежнена, когато от училищната лавка се зададе песен от онези западно балканските /Ovo je prica o nama - Angel Dimov/...

Тази сутрин минаха много хора покрай физкултурния салон. Но не можех да си избия тази картина от главата - как Дарко гледаше Дал. Може би само веднъж в живота човек среща такъв поглед... Кафявите му очи толкова замечтано гледаха хоризонта, знаейки че този блян няма да се сбъдне... Ще се разплиска в някой бряг на реката на живота и пръстта ще го попие...

Ето - отново се задават... Но този път Дал носеше връзка няколко рози, всичките подарени от Дарко...

- Хей, влизам в час ! Ще се видим по-късно - рече Дарко и тълпата го погълна напред към кабинетите.

- Хей, хей вземи тези рози и ги пази - рече усмихнато Дал и влезе в съблекалнята. По мое невнимание сложих тези рози в раницата си. И разбрах чак след края на часа... И те се бяха намачкали и увехнали.

- Дал, извинявай...

- О не, няма абсолютно никакъв проблем. Казвайки ми го намигвайки, разбрах че няма повече да си ги потърси.

И така колкото повече увяхваха розите, толкова повече се увеличаваше болката на Дарко и намаляваше любовта. Листенцата роза останаха в мен за да напомнят тази любов... Дарко изчезна, там където в полетата все още се разнася еврейска пепел. А Далия потъна вдън Гериловски планини...

                                                                                                           * * *

МИЛИОНИ АЛЕНИ РОЗИ ЩЕ ВИДИШ ПРЕЗ ПРОЗОРЕЦА СИ ТИ, ЗАЩОТО ОНЗИ, КОЙТО ИСТИНСКИ ОБИЧА, МОРЕ ОТ РОЗИ ЩЕ ТИ ПОДАРИ./.../ Андрей Вознесенски