Запознанство с ада
Една седмица в ада, или три дни, а защо не и една година? Нямаше как да знае... Помещението, в което се намираше беше под земята (поне така мислеше), естествено за прозорци и дума не можеше да става, а слабата крушка, която светеше в средата на помещението така и не угасваме. Нямаше просто начин да изчисли откога е тук.
Отново превъртя лентата на спомените. Тъмната нощ, очакването на поредния клиент, кърпата пред лицето, смрадта й. После... после се събуди тук... Ужасът когато осъзна, че е окована с дълга верига за левият крак, която я свързваше като пъпна връв с каменният под, покрит с пластове нечистотия (подозираше, че голяма част е от кръв, а за останалото не искаше и да мисли).
После виковете й... запознанството... Тя не беше сама... Другата бе в същото състояние като нея, но така и не спомена своето име. Явно се бе предала отдавна на лудостта, и единствената дума, която чу от устата й, и то повтаряна многократно бе: "Томболата"...
Несъзнателно Ани отново впи поглед в съкилийничката си. Полуголото и покрито с мръсотия същество беше клекнало на пода и съсредоточено чоплеше нещо заседнало между зъбите си. Личеше си, че жената е красива, или по-точно, е била красива, защото сега от красивото в нея имаше само бледа сянка. Русата й коса наподобяваше гнездо на луд щъркел, а в сините и очи нямаше и следа от разум. Понякога в продължение на часове единствено помръдването на огромната и гръд подсказваше, че е все още жива... Изведнъж тя рязко вдигна главата си, погледна я и прошепна:
- Казвам се Кати...
Монологът на една изгубена душа
- Кати, да аз, аз се казвам Кати - говорът и звучеше като стърженето на трион върху кост - но името е без значение, името е мъртво така, както сме мъртви аз, Бети, Саманта, Кристи! Всички сме мъртви!
В този миг Ан най-накрая се отърси от шока и проговори.
- Къде съм? - още докато въпросът се носеше във въздуха, тя се усети колко безсмислен е той - Извинявай, аз съм Ани.
- Млък кучко, ти не си Ани, ти си Мъртвата Ани - изкрещя жената срещу нея - Млъкни и ме слушай, слушай ме и мълчи, мълчи, мълчи, мълчи. Ако слушаш и не говориш тогава и само тогава ще научиш истината - Ан тъкмо се канеше да се обади отново, но интуитивно реши да послуша съвета и. Можеше наистина да научи нещо важно, а това си заслужаваше цената да запази и без това безсмислените си думи за себе си - Тук винаги сме по три. Винаги! Освен, когато сме две разбира се. И всички сме мъртви! Всички сме мъртви шибани кучки! Разбираш ли, какво ти казвам? Ти се разлагаш, но още не го осъзнаваш. Още не си участвала в Томболата! Още си себе си! Аз съм тук. Бети, Сами, Кристи също бяха тук, но аз само съм сега... и ти... Виж другата верига. Когато в нея има още един труп, тогава следва Томболата, а после... после труповете тук са с един по-малко, и пак идва друг, пак Томболата, пак два трупа тук... Следваш ли ме? Три трупа, Томболата, два трупа тук. И пак, и пак, и пак... Три, две, три, две... и Той... и Томболата... и неговите игри... и късмета при Томболата... и сцената след нея... Всеки път различна, а Той се смее, смее, смее... и кръв, и огън, и желязо се сливат с плътта... И пак сме две, и пак идва следващата мъртва... Само аз изпратих три мъртви, но Бети казваше, че е изпроводила девет, а Той, Той промени играта... Един ден просто каза, че математически Бети не може да съществува още, извади ножа и... този път нямаше Томбола... Скоро след това дойде ти.
Дрънченето на веригата спускаща се от тавана прекъсна монолога на лудата. Ани вече знаеше, че по този начин пристига храната - в кофа. По същия метод, с друга такава се поддържаше хигиената... Мразеше до болка чувството, когато под натиска на биологичните процеси на тялото си, се налагаше да я ползва. А откакто бе на това място, онзи изрод само два пъти я бе изтегля...
Третият жив труп
Времето сякаш беше спряло, а в същото време имаше чувството, че са минали години откакто бе тук. След произнесения несвързан монолог, лудата така и повече не проговори, с изключение на случаите, в които споменаваше неизменната Томбола.
Ани така и не разбра за какво се отнася този израз, но беше сигурна, че е нещо ужасяващо и не искаше никога да го научава.
И тогава нещо в обстановката се промени - една част от стената плавно се отмести, разкривайки силуета на огромен мъж, носещ обемен чувал на своите рамене... който обаче имаше коса... С неописуем ужас Ан разбра, че това не бе друго, а жена, оказала се явно, като нея, на лошо място в неподходящ момент.
Мъжът с лекота хвърли тялото й на пода, а после сякаш лениво се захвана да постави третата верига на левия й глезен. В движенията му имаше рутина и спокойствие, което издаваше, че тази операция му е позната до болка.
Ани разбираше, че е безполезно да крещи, но това не попречи на писъците и да огласят гръмотевично злокобното помещение. Силуетът намиращ се само на няколко метра от нея дори и не трепна. Просто продължаваше да си върши работата.
Няколко минути по-късно явно привърши, защото изправи колосалното си тяло. Тогава съвсем неочаквано Кати промълви.
- Томболата - маниакът сякаш замръзна, после сякаш с механично скърцане се обърна към тях и тя за първи път видя лицето му. Той се усмихваше.
- Да, мила, утре ще е... Жалко за новата, нищо няма да разбере, но ако тя е Избраната, ще има късмета да научи - казвайки последните думи, мъжът отново им обърна гръб и излезе.
Стената отново плавно се върна на своето място, а Ани изумено установи, че е спряла да пищи, а и май и да диша... Господи, какво красиво лице, а каква личност го ползваше като маска...
Томболата
Новата все още не показваше признаци на събуждане, и само равномерното повдигане на гърдите и показваше, че е жива. Беше красива жена на около 30 години, с черна коса и изящни черти. Ани почувства огромна жал към нея. Сълзите и попиваха в земята, а тя оплакваше едновременно и себе си, и всички останали, които без съмнение, не бяха малко, доживели края на жизнения си път в този кошмар.
Тогава стената отново се отвори. Кети изквича като куче и падна на пода, забивайки главата си в него. Звукът беше адски силен и прозвуча като камбанен звън в неголямото помещение.
Когато Ани отново погледна изрода, тя с изненада видя, че в ръцете си той държеше две стъклени сфери. Едната изглеждаше празна, а другата сякаш бе изпълнена с някакво бяло вещество.
- И така, дами - гласът на маниака прозвуча учудващо меко - време е за Томбола. Сега ще разясня и правилата... В първата има три листчета, като на всяко от тях е изписано името на една от вас. Първо ще тегля от нея, но с отварянето малко ще се позабавя. Както се казва, тръпка да има - ехидният му смях отекна в стените като мазна слуз, стичаща се в олук - В другата има сто листчета... На деветдесет и девет от тях е записана участта на изтеглената печеливша, която ще има щастието да посрещне тук, с дейното мое участие... А на стотното пише... Свобода... Разбрахте ли ме мои прекрасници?
Въпросът остана без отговор, а в ума на Ани отекваше страховито само една дума...
- И така. Време е шоуто да започне! - смеейки се, но в същото време и някак тържествено, мъжът бръкна в сферата, която на пръв поглед изглеждаше празна. После без никакво бавене с другата си ръка повтори движението в другата, но този път се позабави.
Ани забеляза как пръстите му, като крака на паяк сновяха из стъклената съдина. Тя хипнотизирано ги гледаше, защото в тях се криеше съдбата на една от тях. Думата Свобода продължаваше да ечи в ума и...
Изродът най-накрая извади ръката си, но вместо да отвори листчетата, ги постави на земята и спокойно излезе през плъзгащата се стена. Каменният зид отново се върна на своето място, а младата жена ужасено, но и с надежда гледаше двете малки бели петна на пода...
Но времето течеше, а с него надеждата все повече намаляваше. След часове на чакане в нея бе останал само ужасът, докато Кати дори не мърдаше от мястото си, а новата жертва така и не показваше признаци, че ще се съвземе скоро. А часовете продължаваха да се нижат...
Изведнъж стената отново се отвори. Маниакът с бавни крачки се насочи към мястото, където съдбата им го чакаше. Усмивката на фалшиво-нежното му лице с нищо не издаваше, че чувства напрежение.
- И така, дами. Избраната късметлийка... Това си ти... Ани - писъкът и разряза като бръснач въздуха - А съдбата ти е - очите на звяра леко се ококориха - Свобода
Монологът на маниака и теорията за тигъра
Казвайки тези думи мъжът просто се обърна и излезе. Ани не знаеше, какво да мисли, а и без това в ума и ечеше повтаряйки се до безкрай, и заемайки целия му обем думата Свобода.
Изведнъж от унеса и я извади рязко дръпване за левият крак. Обръщайки се тя ужасена видя как веригата плавно изчезва в стената. Въпреки писъците и, само минута по-късно тя бе принудена да опре тяло в покрития с мухъл и плесен зид. Тогава някакво скърцане и подсказа, че нещо се случва, а когато стената започна да се завърта тя разбра и какво е то...
Секунди по-късно пишейки, Ани вече не беше в познатото и помещение, а в една малка стая. Срещу нея в мрака проблесна огънчето на запалена цигара.
- И така, скъпа - тихо, но режещо прозвуча познатия глас - имаш точно 3 минути да се навикаш, после почвам аз! Прекъснеш ли ме дори само веднъж, и то дори с по-силно дишане, отново се връщаш при сестричките си, и участваш веднага в новия тираж на Томболата. Разбра ли казаното, кукло, защото няма да повтарям?
Мълчанието и беше по-ясен знак от всеки отговор. В този миг тя разбра, че може би имаше шанс да живее, и мамка му, ако се провалеше. Беззвучието се проточи като безкрайна влакова композиция, пътуваща към ада...
- И така - гласът му едва не я накара да изпищи отново. Спря я само разбирането, че това ще я върне в стаята на труповете, както я наричаше Кати - Ти си голяма късметлийка. 17 години, 65 участнички в моята игра и... ти... Всъщност при шанс 1 към 100 това все някога щеше да се случи, но все пак ме изненада, но такива са правилата на Томболата. Слушай ме внимателно! Ти ме видя, затова и само ти можеш да ме спреш, но дали ще успееш? Не вярвам, скъпа, наистина не вярвам. Аз съм леопарда в мрака, сянка в тъмното, демонът, който не оставя следи. Пробвай се да ме хванеш, но когато разбереш, че това е невъзможно, не съжалявай! Просто запомни съветите, които сега ще ти дам, и ми бъди благодарна за тях. Ти видя моя дом, храни се на трапезата ми, беше ми скъп гост - при тези думи Ани едва не извика от погнуса. Спря я само инстинкта и за оцеляване - затова мисля да ти обясня няколко неща за живота, и то най-вече за твоя живот. Скъпа, зарежи проституцията. Курвалъка е шибана и рискова професия. Не знаеш, колко рискова дори - при тези си думи маниака сякаш се усмихна, или поне така си помисли тя - Знаеш ли - последва няколко минутно мълчание - Аз съм хищник и затова познавам законите на лова. Не случайно ти казах, че съм леопард. Районът на този красавец обхваща десетки и стотици квадратни километра, но той никога не е сам в него... На територията му ловуват още вълци, лисици, чакали. Да, той е по-силен и свиреп от тях, но и те се хранят с месо... Сещаш се, какво искам да ти кажа, нали съкровище. Отдавна съм в този бизнес, но - с учудване тя видя, или по-точно, усети, някаква несигурност в съществото пред себе си - допреди няколко години смятах, че съм върховния хищник на своята територия, докато... не разбрах, че тя всъщност е само част от тази на Тигъра... Та това исках да ти кажа. Не забравяй, че в природата има месоядни зверове. Понякога те са чакали, друг път вълци, леопардите са смъртоносни, но тигрите... никога не пропускат...
Неочаквано огънчето на цигарата мълниеносно се устреми към лицето и, а в следващия миг Ани усети неописуема болка под дясното си око. Единственото, което спря писъка и беше желанието да живее...
Развръзка
Животът постепенно възвръщаше почти изгубените си позиции в изтерзаното тяло. Ан усещаше, че е в болница, а това означаваше, че наистина е свободна. Все още не можеше да се движи, нито да говори, но вече долавяше тихите звуци от околната среда, както и надушваше специфичните миризми, характерни за всяко болнично заведение.
Оставаше и само да чака, а после... само да възвърнеше говора си, както и контрола над една от ръцете си, щеше веднага да поиска лист и молив... 65 жертви - цифрата отново я шокира... Време бе това безумие да приключи! А също така и тя да спре да продава своето тяло, и да се завърне отново към първата си професия.
В пейзажите никога не бе успявала, но портретите бяха друга работа. А това, че никога не забравяше лица, които я бяха заинтересовали, беше част от тайните на тази и дарба.
Знаеше отлично кое такова щеше да бъде първата и творба след години, в които не бе поглеждала към Музата си.
Една сълза бавно се прокрадна под единия и затворен клепач. Съзнаваше отлично, какви щяха да са следващите и творби - десетки контури на лица, които щяха безвучно да пищят, искайки да намерят себе си, а между тях... Нейното, това на Кати и на третата жена - два живота, които бе длъжна да спаси, плюс нейния, който се надяваше, че може да рестартира отново...
Кутрето на дясната и ръка неуловимо трепна.
01.04.2016.
Георги Каменов
© Георги Каменов Всички права запазени
Мартин, благодаря и на теб.
А липсите тук, ги имам компенсирани с лихвите в други творби, но засега, точно такива, не съм качвал в този сайт.