Да Ви кажа честно – аз съм просто един бодил. Розово цъфтя, ама съм грозно! А тези красавици, уханни, блестящи и страшно, ама страшно прекрасни са най-висшето стъпало на цветната градина, в която ме довя отникъде вятъра.”Отникъде” е просто, защото и сред бодилите на моя вид съм най-дребното, трътлесто и тумбесто, и дори те не ме понасят. Често ме загърбват с високите си стъбла, бодливи листа и красиво лъжливи пухчета, които всъщност са доста остри при докосване. Защо така ли? Ами, защото аз съм бодил. Уж и аз съм растение, ама мен никой не ме гали с носле, все към орисниците ги влече.
Като ги видят и всички хора натам, като мухи се залепят. Едни викат:
- Ау, колко е слънчево това Слънчегледче!
Други:
- Боже, откъде взе тази Черна сова?! Има прекрасна, великолепна тънка снага - не Ирис, ами ще речеш прекрасност неземна!
А третата орисница, ли? Ех, тя е на вид срамежлива, но само на вид. Усмихва ти се някак, уж се свива, ама е умерена във всяко едно отношение, освен, когато и стане горещ ...