1.04.2015 г., 21:34 ч.  

Коледа 

  Проза » Разкази
2016 0 4
6 мин за четене

Оставаха още няколко дни до поредната шибана Коледа. Още една Коледа на напразни надежди и неизпълнени обещания.

От години за Асен 25-ти декември не беше най-светлият християнски празник, а просто омразна дата, на която трябваше да изрича куп нелепи лъжи към сина си - Димчо, за да оправдае липсата на мечтаните подаръци. Вече сам се оплиташе в измишльотините си - по-миналата година му каза, че дядо Коледа объркал адреса и оставил играчките на Димчо на друго дете, а миналата пък обвини пощите, които изпратили писмото на малкото момче прекалено късно - когато добрият старец вече бил приготвил подаръците.

- ''Щеше да е най-добре дните от 24-ти декември до 1-ви януари да ги няма в календара, и без това кой ли празнува в тази мизерия...'' - мислеше си Асен, но въздъхваше тежко, осъзнавайки невъзможността си да превърне това свое желание в реалност.

Младият мъж не искаше нищо за себе си на този ден. Единственото, което щеше да го направи щастлив е да можеше най-после да осигури една нормална Коледа за детето си.

Толкова болно му ставаше, когато Димчо разправяше какви подаръци са получили другарчетата му. Тъгата и разочарованието, които се долавяха в гласа на малчугана бяха толкова неподправени, че в тези моменти унизения баща искаше да избяга някъде за две-три седмици, докато отминат вълненията около празника.

 

Асен имаше славата на изключително честен, принципен и работлив човек. Не беше от най- ученолюбивите, но за сметка на това от малък беше свикнал на тежък физически труд. Баща му - бай Ангел, беше събрал строителна бригада и взимаше невръстния си син да му помага, винаги, когато не е на училище. След като завърши средното си образование, Асен се отдаде изцяло на строителния занаят. В началото всичко вървеше добре - имаше работа, съответно имаше и пари. Не след дълго се ожени за Петя - негова стара любов от тийнейджърските години, роди им се прекрасно момче - Димчо...

Както става в повечето случаи, обаче, след всяко хубаво нещо следват две лоши. Така беше и този път. Неочаквано за никой, бащата на Асен се разболя тежко. Сума ти пари пръсна отчаяният син по лекари и болници, но напразно. След година ходене по мъките, бай Ангел си замина от този свят, неуспял да дочака 56-тата си година... Горе-долу в този период и работата рязко намаля. Кризата в строителството неминуемо засегна и Асен. Все по-рядко се намираха обекти, все по-често си оставаше вкъщи...

Това не се промени и през следващите две години. Междувременно, Петя започна работа в шивашката фабрика накрая на града. Първите три месеца всичко беше наред, но след това започна един, сякаш безкраен, период на забавяне на и без това нищожните заплати. Често и се случваше да губи бройката на месеците, в които не е получила и стотинка за труда си. Адска непоносимост изпитваше Петя към тази отвратителна съборетина и противния си шеф, но търпеше и не смееше да напусне, защото в малък град, като техния, липсваше каквато и да е алтернатива и всеки пазеше със зъби и нокти работното си място.

Отчаян от безпаричието, настанило се като неканен гостенин в дома му, Асен реши да пробва късмета си в чужбина. Отиде в Германия, но не издържа да е далеч от сина си и любимата жена и след четири месеца се върна. Както можеше да се очаква, тук нищо не се беше променило. Мизерията и безработицата бяха навсякъде, затова и не бе чудно, че когато парите, спечелени от Асен зад граница свършиха, безизходицата отново се изпречи пред семейството му...

Така се стигна и до наближаването на тази Коледа. С намаляването на дните, които оставаха до настъпването на светлия празник, все по-голямо отчаяние налягаше угрижения баща... Все по-често си задаваше въпроса какъв родител е въобще , щом не може да купи на детето си подаръците, за които то копнее...

Изведнъж неочаквана вълна на оптимизъм се надигна у Асен.

-''Не знам какво, но ще измисля нещо!'' - каза си наум той, твърдо решен този път да осигури на любимите си хора една истинска празнична вечер.

Но какво... какво можеше да направи младият мъж? Заеми вече, освен, че му беше страшно унизително, не можеше и да иска, защото колкото и да го уважаваха, приятели и съседи отказваха да му дават, понеже Асен не успяваше да ги връща...

Какво,какво по дяволите да стори...

И тогава му хрумна налудничавата идея. В съзнанието му изникна образа на единствения денонощен магазин в града. В малкото павилионче изборът не беше голям - цигари, алкохол и захарни изделия почти изчерпваха списъка с предлаганите стоки. Персоналът се състоеше от, всичко на всичко, две жени на възраст между 40 - 45 години и Соня - собственичката на нон-стопа. На смяна винаги беше само едната от  тях...

 

Малко след полунощ , когато се убеди, че Петя е заспала, Асен се измъкна от леглото и отиде в кухнята. Направи си кафе, изпуши една цигара, втора... Пусна телевизора и започна да сменя каналите, без да търси нищо конкретно. След това запали нова цигара и стана рязко, насочвайки се към един от вградените в секцията шкафове. Оттам изкара торба , в която имаше стари домашни дрехи. Асен се преоблече , отиде до терасата, взе нещо оттам, спря телевизора, и с тихи и неуверени стъпки напусна семейното жилище. С плахи крачки, нервният мъж се запъти към магазина, оглеждайки се постоянно да не би някой да го забележи. Павилионът беше наблизо и след три-четири минути Асен видя табелата ''Non-stop''. Тогава той извади от джоба на якето си черна плетена шапка,с изрязани около очите кръгове; нахлузи я под качулката на връхната си дреха; приближи се бързо към вратата на магазина, отвори я рязко и, размахвайки нож, извика на все още неосъзнаващата какво се случва, продавачка:

-Давай парите! Веднага! Веднага давай парите!

Мъчеше се да изглежда и звучи страшно, но гласът му трепереше, ръцете - също. Потта обливаше лицето му, а паниката го принуждаваше да се озърта наляво- надясно като параноик.

Асен не беше откраднал и една стотинка през живота си, а сега ограбваше цял магазин...

Продавачката използва това, че, очевидно неопитния, крадец не гледа постоянно към нея, и натисна паник-бутона, монтиран предвидливо точно до касата. След това нарочно се забави още около минута, под предлог, че в чантата си има други пари, които също ще му даде...

Автомобилът на охранителната фирма явно е бил наблизо, защото още щом прекрачи прага на магазина, Асен беше посрещнат от хиляди ритници, псувни и закани.

-Ще крадеш ли, куче, а, ще крадеш ли?- беше последната реплика, която чу преди да загуби съзнание, придружена с удари по главата , корема и всяка свободна част от тялото.

На другия ден се събуди в болницата. Първото нещо, което видя, беше Петя, заспала на стола до леглото. После леко се изправи - цялото тяло го болеше. Устата му беше пресъхнала, затова посегна към бутилката с вода, която стоеше върху шкафчето. Когато сграбчи шишето, той видя до него лист хартия и го взе :

 

-'' Скъпи дядо Коледа! Моля те, забрави за предишното ми писмо! Вече не искам кола с дистанционно и футболна топка! Искам само татко да оздравее и да се върне вкъщи! Само това искам за празника! Моля те, дядо Коледа! Много те моля!

 

                                                                                                                                       Димчо.'' .

 

Асен дори не отпи от водата. Отпусна се назад в леглото и си представи, че сънува.

 

 

 

© Калински Всички права запазени

Произведението е включено в:
  3478 
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря ви за добрите отзиви! Да, разказът може да не е на приятна тема, но все пак и в тъжното може да открием нещо положително - в случая, че още има хора, които наистина са готови да направят всичко за близките си, както и че едно невръстно дете осъзнава, че има и по-важни работи от някакъв си подарък. А дали постъпката на главния герой е оправдана или не - оставям всеки сам да прецени
  • добър разказ, вълнува!
  • Харесва ми как си смесил доброто с лошото, правилното с грешното... но има ли грешно наистина щом е за такава кауза? Какво правим за хората които обичаме... обикнах!
  • Много силен разказ, браво!
Предложения
: ??:??