ВЕЩЕРИЦА

Ама който днес ходи със сабо? Никой, поне ако се смята за нормален.

Тя очевидно се смяташе за напълно нормална; поздравяваше съкооператорите си пред блока, чистеше есенните листа, хранеше кучетата, напояваше дърветата, без да има нужда от това. Непрекъснато беше навън, струваше ми се, че търси повод да стои на открито, някаква дива, необуздана, прачовешка кръв течеше във вените й, нямаше как иначе да си обясня, че я виждам сутрин съвсем рано, когато по пижама пия кафето си на балкона, тя стои на дъжда, гледа небето през стар, черен и надупчен от нещо чадър и мълчи, жертвено и упорито, сякаш чакаше роднините й да я навестят отгоре.

Луда жена. На възраст около шестдесетте, тя беше прекалено здрава и всеки ден, облечена подходящо, с анорак и раница, тръгваше нанякъде. 

- Няма да се бавя! – казваше на кучетата, които въртяха опашки след нея. – Обещавам.

Хранеше ги с нещо вкусно, защото те й бяха станали като лични охранители, само нея не лаеха. Аз не обичам кучета и понеже не обичах и жената, която ги храни, заобикалях въпросната кооперация отдалече.

Носеше в джобовете си семки и кой знае какво още; винаги намираше да даде по нещо на гълъби, на свраки и на врани, за кучетата да не говорим. Виж, не съм я виждал да храни котки. Свирепа жена.

- Един ме потупа по рамото, като да съм мъж! – възмущаваше се пред съседка веднъж. Чуваше се гласът й отдалече, режеше като ловджийски нож въздуха, да те е страх да припариш. – Аз наистина се подстригвам късо, ама чак пък мъж...

Естествено, че прилича на мъж! Тази жена очевидно няма огледало, но защо ли пък ще й е, тя все е навън, в животните се оглеждаше и в небето нощем, да се разпознае сред звездите сигурно.

Една сутрин не издържах. Облякох анцуга, завързах здраво кубинките и се приготвих да изляза.

- Днес е събота, какво те прихваща? – Жена ми знаеше, че рядко излизам в събота сутрин за друго, освен за вестник и кифли от близката фурна, топлички такива, меки, топят се в устата, с кафето са вълшебни направо. – Къде отиваш?

- Не издържам вече – отговорих. – Всяка сутрин в осем и половина тръгва за спирката на трамвая. Все с едни и същи дрехи ходи, очевидно никога не ги пере. После се връща в два и половина следобяд, зачервена, потна, усмихва се грозно, защото не знае как другояче, но е толкова доволна, че ти идва да я наплюеш...

- И какво от това? – жена ми нищо не разбираше. – И друг път си ми говорил за нея. Какво ти е направила? Събувай се и влизай в леглото!

Няма да стане. Заключвам вратата отвън, да не безпокоят семейството ми. Аз отивам на разузнаване и на лов, може би.

Влезе през първата врата на травмая. Аз – през последната. Не я откъсвах от поглед. Не седи, права стои и зяпа навън. Да, есен е, времето е хубаво, как ли ще пропусне тоя ден да хукне натам, накъдето хуква редовно, зловещо, упорито, като вещица. Няма метла, носи вечната зелена раница на гръб.

Горе, на билото на града, където е най-високата му част, хващаме автобус. Тоест, тя го хваща, но и аз покрай нея. Той е пълен, все хора на нейната възраст, аз май съм най-млад, нямам и четирийсет, но понеже съм дебел, изглеждам подходящ за тази среда. Един дъртак на седемдесет, седемдесет и отгоре, ми отстъпи седалката си – приличаше на младеж. Намръщих се и му отговорих недвусмислено с бялото на очите си.

Спря автобусът до една чешма, пълнят всички бутилките си, радват се, носят нещо като бастуни, ама не да се подпират с тях, размахват ги, сякаш гонят пеперуди, времето – слънце, въздухът – остър и хрипав, влиза в теб, разрежда кръвта ти, диша се леко, олеква ти. Чувам да се пее някъде високо.

- Айларипи! – изкрещя жената със зелената раница, нейният глас няма как да не позная, и мечка може да уплаши, ако беше зима, лавина щеше да се спусне от високото, стресната от този вой.

Ехото й отговори. А може и да да не беше ехото. Вещерица беше, няма съмнение, защо ще вие иначе. Забърза тя нагоре, аз след нея. След половин час започнах да губя темпо. Храсталаци, бъзаци и най-обикновени тръни препречваха и пътя ми, и погледа. Тя вървеше като коза, нищо не й пречеше, даже по едно време ми се стори, че си свирука, но не можах да разбера с уста ли го прави или просто пръхти доволно, като кон.

Нямах вече сили, трябваше да спра. Кубинките ми тежаха, краката ми – олово, нямах багаж, но сърцето ми щеше да изхвръкне. Виеше се ми се свят, жаден бях, омръзна ми тази гонитба, да ходи, където си ще, луда жена, сигурно е изгубила пола си преди години и сега го търси в планината, а може пък и да не е напълно човек, я виж как припка като сърна по камънаците, не е за всеки тая работа...

И точно по това време тя спря, видях я, че се огледа, играчи пак същото с оня тежък, силен и прорязващ глас, свали раницата, опря я до един дънер, отпи от бутилката си, пиеше дълго, на едри глътки, на мен ми се сви и гърлото, и стомахът, но не казах нищо, мен ме нямаше, аз бях нейна любопитна сянка. Надойдоха още хора, заговориха, настаниха се до дънера, извадиха от сакове и раници кой каквото има – сирене, шунка, домати, кашкавал и пресен хляб, похапваха, смееха се, пиеха вода.

Как се прибрах обратно, дори не си спомням напълно. Помня, че по едно време, докато слизах надолу, видях ручейче, направо се пльоснах в него, пиех като котка, преглъщах и това беше най-вкусната вода в живота ми. Стори ми се, когато отлепих устни от прозрачната повърхност, че видях сянка на птица, мержелееше се горе, пърхаше с крила, наблюдаваше ме, на плъх съм й приличал вероятно.

Автобусът, след него – трамвая, и ето ме вкъщи. Обядвам тъй лакомо, че жена ми ме гледа и нищо не пита. Накрая ми казва:

- По-често отивай да я следиш. Май добре ти се отразява.

Съгласих се.

Тази луда жена, без пол, с глас, който летеше, с дървени обувки и къса коса, тази жена бе планината; като в поговорката – тя беше слязла долу, в града, вместо мен, да ме подмами, да подскаже, че трябва да се кача при нея, за да ме спаси.

Там, в планината, до дънера, всеки уикенд сме вече, лесно се стига; с жена ми, с децата... и с куче от съседната кооперация, което избра да живее при нас, неизвестно как и незнайно защо.