Сърцето му препускаше ускорено. Силите бяха на предела, а доверието - изгубено във времето. Всичко бе на ръка разстояние, но и точно толкова далече. Само трябваше да се протегне и да вземе вечността.
Толкова силно тичаше, че забрави часа, когато остави всичко и излетя през вратата. Вятърът преминаваше през косите му и свистеше в ушите, а единствената мисъл – ЗА ТЕБ – кръжеше из главата му като лешояд, който дебне своята плячка.
С тичането не успя да свърши „работата“ и да изтрие тази мисъл от главата си, но може би алкохолът щеше да помогне. Наля си водна чаша водка и я изпи на един дъх. Толкова парещо усещане не бе чувствал, откакто запалиха сърцето му и то изгоря, превръщайки се в спомен от пепел, потънал в мрака.
Втора водна чаша. За малко да се задави, но я преглътна – на два пъти. Вече усещаше леко спокойствие и опиянеността на мислите. Не си бе дал възможност за толкова време да се отпусне, но ето, че водката подейства и вече мислеше по-трезво, колкото и налудничаво да звучи.
Мислите започнаха да се подреждат една по една, като подредена купчина с листа за пишеща машина. Гледайки ги, изпадна в дълбоки размисли за живота, любовта и още нещо...
Времето вече нямаше значение. Бе осъзнал, че всичко е мираж – една мечта във вечността и каквото е било, никога няма да се повтори. Силата на тези мисли го накара да си налее трета водна чаша с водка... която нямаше да успее да изпие.
Приготви въжето на безсилието, качи се на стола на вечността, сложи примката на доверието около врата си и скочи в безвремието на погубените си мисли.
А после се сети – „Колко ли тъпо е да умреш по този безумен начин, когато всичките ти мускули са се отпуснали и те намират осран?“
Отвори прозореца и поля цветята с водка!
© Вяра Ангарева Всички права запазени