Глава първа

За Главоча, голямата битка и великия воин Херо Мил Итса

Слънцето грееше както всеки ден. То и без това си нямаше друга работа. А тая – малко скучна, банална, елементарно повтаряща се, му позволяваше да се разходи по познатия път над планетата Земя GK 4747 – 13, да позяпа надолу... Като че имаше нещо ново и непознато в този далечен от Майката Планета свят...

Ей го – ширнали се зелени равнини, извисили се гигантски планини, рукнали широки реки, разлели се огромните океани...

Картина, каквато има на всички планети Земя...

И, естествено, почти няма хора...

А и защо да се тъпчат тук? Представяте ли си – красивата планета напълнена с няколко милиона или дори милиарда  паразити...

Убиващи животните, унищожаващи растенията, изяждащи много повече, отколкото е необходимо за едно живо същество...

Да не говорим, ако случайно открият колелото и не знаят навреме да спрат... Та после Великата Природа да се чуди какво средство да използва за очистване на Живота от паразитите... Ами то не може всеки път да мята комети, да разтърсва планетата, да отпушва угаснали вулкани или да излива вселенски кофи с вода отгоре на заразения свят – кешки го пооправи след наглите космически отрепки...

И, макар планетите Земя да са почти еднакви – което зависи от населяващите ги, пътешествениците по квантовите Земи предпочитат предварително да са уведомени за някои подробности...

Например – какви опасни животни се въдят на съответната Земя...

А това е нужно. Току-виж – и невинен човечец попадне на някакъв звяр като Главоча...

Впрочем, ето го и него. Пак е излязъл на лов. И пак е попаднал на пътя на Супергероя, на Звездния рицар, на Могъщия воин Херо Мил Итса...

И пак се води кървава епична битка. Ще има пак работа за Великия певец Гьоро, ще има пак изпитание за търпението на Вселенския жрец Ник Кол Ай-ай, задължен от боговете да изслушва всяка поема, сътворена от гения на планетата...

Та – да се върнем на грандиозната битка...

Главочът вижда героя и се засилва...

Какво е това главоч?

О, извинете – забравих, че не сте били на Земя GK 4747-13...

Главочът е огромен звяр – страхотна хищна уста и малко тяло. Преследва, убива, лапа... И не расте... освен на паст и на зъби...

В момента се сблъсква със Звездния рицар, отскача, пак се мята напред. Супергероят размахва светлинния си меч, изкован от искряща небесна звезда, можещ да порази дори дълбочинен къртозъб – а тези гадове се хранят с магма, като от натрупването на газове и отделянето им предизвикват огромни вулканични изригвания...

Звездният рицар?

Извинете, обаче точно в момента не мога да ви обрисувам образа му. Който не е баш за портретизация, но нали трябва да имате представа за него – все пак, уредил се е някак си да е главен герой... Та необходимо е...

Сега засега виждаме нещо като пияна бляскава мълния. Свети, искри, носи се на вълнички по голямата поляна, а мечът му изписва кривулици на десетокласник, хванал за пръв път не клавиатура, а химикалка...

Цялото облекло на Херо Мил Итса е подходящо за героични подвизи. Шлем, броня, наколенници, модерни ботушки... Лъскави, отразяващи като огледало околния свят, омайващи окото и подготвящи невинния организъм за хипнотизация…

И, разбира се, прочутият хипермеч, който не спира да се върти – почти като езика на осмокласничка в час по математика...

Раз... Раз... Раз...

Мечът свисти, нарязва Главоча на чипсчета... Той се опитва да хване Могъщия воин... Издебва миг невнимание – Звездният рицар е забелязал на Голямата скала Ник Кол Ай-ай и мигновено, по силата на природния рефлекс заема красива поза, стараейки се да покаже колко дълги, слаби и прави са краката му...

Та Главочът го сграбчва с гигантската си уста, размятва го с джуките си, опитва се да го преглътне...

Фатална грешка...

Защото това е любимата бойна позиция на Херо Мил Итса – подвежда врага да го прилапа и...

И – раз... Раз... Раз...

Главочът се разпада на филийки, които стройно се подреждат в трапезен вид. После се събират, преобръщат се няколко пъти по тревата и добичето побягва към Черната гора с писъци, псувни, ревове и обещания повече да не прави така...

Героят се отръсква от няколко полепнали върху шлема му черва, те се разпълзяват като змии из тревата и тръгват да търсят основната маса на чудовището...

А юнакът отива до водопада, скачащ игриво от Голямата скала и застава под душа му. След малко е отново лъскав и светъл...

-        Аман от фукните ти! – чува се глас откъм височината над реката. Там е застанал белобрад, гологлав, все още строен дядка. Подпира се на висок посох – не толкова заради болест някаква, колкото от гордост, че е удостоен с вселенски жезъл...

-        Учителю... – казват Ник Кол Ай-ай и Звездният рицар...

-        Знам, че съм учител... И, освен това генерален представител на космическия разум, както и... Но това не е ваша работа – отсича старецът, с което предизвиква леки усмивки. На Ник Кол Ай-ай видима, на Херо Мил Итса скрита предвидливо под шлема...

-        Хайде, разоръжавай се, че трябва да се нареже лук... Кога ще готвя, кога ще правиш салатата, кога ще ядем... – продължава Учителят...

Рицарят натиска едно копче на колана си, а цялата бойна форма започва да се свива и накрая се превръща в тесен колан около тънък кръст...

Херо Мил Итса се оказва момиченце – е, не баш десетинагодишно, ама малко над. Високо, стройно, с дълги крака, издължено лице, дълга като полуостров брадичка, на чийто край е зейнал голям трап. Който при другите деца е трапчинка. И, според учителя и вселенската мъдрост, белег на инат, упорство, проклетия...

Героят/героиня се обляга на меча си и гордо поглежда към Вселенския жрец...

-        Абе, стига си губи времето, върви режи салатата – изревава Учителят...

Но нали ви казах каква проклетия е Воинът...

-        Но той трябва да благослови меча ми след победата и да коленичи благодарен пред мен – едва не проревава Херо Мил Итса...

Учителят, обаче, е свършил търпението...

-        Виж какво, писна ми всеки ден да дразниш Главоча, да го гониш и разфасоваш, само да се пофуклявиш пред  жреца... Утре пак ще го подмамиш, пак ще го нафъкаш, пак... Върви режи салатата!

И Супергероят, Звездният рицар, Могъщият воин Херо Мил Итса отива да насецка зелените листа, да направи на кубчета краставиците, да обработи доматите...

Героичният ден е завършил...

Идва време на героичната вечеря... 

Глава втора

За реализма на възможностите в квантовата теория, за мултивселената и независимите паралелни вселени

Какво заглавие… Как звучи, а...

Направо си все едно в скучния кабинет по физика и овехтелият даскал ти обяснява уж простички неща, които сложно устроеният вакуум в главата ти не възприема...

А нещата наистина са прости...

Познатата ни планета Земя беше населена и пренаселена от човешки същества. Които я претоварваха – и със себе си, и с потребностите си, и с желанията си. Основното от които беше: ОЩЕ!!!

Каквото и да е – ама още... И още... Пък ако падне отнейде още...

Та точно в тоя момент учените най-после намериха решение за спасяването на планетата Земя. Нормално решение – каквито са всички решения за нечие спасяване...

Обикновено за чужда сметка...

Този път решението дойде от квантовата теория за мултивселената – една от множеството теоретични теории, създавани от теоретиците, за да си намират занимание на практика...

Учените откриха начин да проникнат в мултивселената...

Където – точно според теорията на Бишъп - Хо Янг – Нане Вуте – се оказа, че съществуват неизброимо количество паралелни вселени... И във всяка от тях – по една планета Земя...

За щастие на Космоса, космическия разум и космическите сили, само една от тия Земи беше заразена от човека...

И беше спасена посредством разпръскването на заразата по другите планети. Логично и просто – поотделно хората са добри, умни, трудолюбиви, относително честни, понякога мислещи...

Заедно се превръщат в човечество – най-близкият пример е със стадо пияни шебеци, зърнали автомати и гранати наблизо...

Затова учените предоставиха свободен достъп до планетите Земя на всички желаещи. А желаещите бяха доста – нейде над 99% от скупчените потомци на шебеците...

През специалните тунели, във Вселената се понесоха хората – всеки мечтаещ да има своя планета, да не плаща данъци и да не слуша новини за бандити, крадци, мошеници, събрани в групировката на правителството...

И заселиха паралелните вселени...

Които са...

Е, тук не мога да ви задоволя любопитството. Никой не разбра колко са тия вселени. Някой казваха – милиарди, други – милиард милиарди, най-честните просто пресметнаха – безброй...

Важното е, че хората имаха избор. На някоя планета живееха стотина души – тук-там заедно, другаде - пръснати навред, на трета всеки континент имаше свои заселници, на следващата – един-единствен самотник, щастлив, че се е измъкнал от стадото...

Хората се пръснаха из Вселената...

И заживяха почти нормално. Някои станаха вегетарианци. При толкова възможности за изхранване с плодове и зеленчуци, полезният човешки мързел стана основа на живота. Бери, яж... Без особен труд...

Други отначало смятаха да преживяват като ловци, сетне искаха да са животновъди, накрая стигнаха до извода, че и за това пасторално и забавно занятие трябват труд, труд, труд...

А защо да живеят в нов свят, когато ще трябва да се трудят както в стария?

И се оказа, че само върху майката Земя и няколко други нейни копия останаха градове, небостъргачи, фабрики, заводи... Както и пари...

Порокът трудно се лекува...

Наркоманът не може без дрогата си, човечеството – без материален израз на комплексите. В случая – на комплекса за малоценност, довел до желанието с нещо извън себе си да покажеш възможностите си. Неумението да се мисли, грозния глас, невъзприемането на света и некадърността да бъде той отразен с думи, бои, ноти…

Вижда се… Забелязва се не, ами направо крещи отдалеч…

Пък човеку се иска да бъде някак си – така, над другите. Или поне като тях…

Поради което настоява да има външни белези на неповторимостта и особеността му – пагони, ордени и медали, модерни дрехи, скъпи превозни средства…

Все нещо, което да скрие нищожеството му и да излъже себеподобните, че този е Онзи…

А парите са чудесен начин за извършване на подобна метаморфоза в очите на слепите духом…

Ето защо някъде по многото планети Земя все още глупаците си играят с лъскави кръгчета или шарени хартийки, въобразявайки си, че те струват нещо…

Някъде… Все още…

Оптимистично звучи, нали…

Да се върнем на Земя GK 4747-13...

Където живееха няколко човека. Всичките – отпаднали от обществото на своята родна планета. И намерили свой свят. По една случайност подходящ и харесван и от други...

Пръв тук се появи Учителят. Който наистина беше такъв на една от планетите Земя. И то дълги години. И то нелош учител. И то вече на възраст, установил се, консервирал някогашните си идеи във вид на бетонни постулати...

А един ден тегли майната на всичко, тръгна с някакъв космически цирк, обиколи десетина планети, попадна на разклонение на вселенския тунел, пое по него, на няколко пъти мята монета за избор на посоката и...

И се озова тук...

Не беше първооткривател. Стотина години по-рано тук беше се настанил известен тогава богаташ. Построил замък над Долината, иззидал басейн до реката, докарал няколко кучета и котки, създал развъдник за домашни и диви животни...

Което се налагало – искал да хапва мръвка, пък на паралелните вселени земният свят не се повтарял. Макар че тук и там местната Земя била в праисторическа епоха – де Юра, де Триас, де Девон... Впрочем, тези Земи били много посещавани и малко заселени. Интересно е да видиш тиранозавър „на живо“ – от прелитащ брониран ракетоплан, но не е особено привлекателно да се включиш в Хранителната верига, внезапно разбирайки, че май не си най-отгоре…

Та, като изкарал три месеца на планетата, богаташът се върнал на оригиналната Земя. Не можел да живее без акции, банки, фючърси, борси... И своите любими пари, пари, парички…

Учителят намерил до изхода на вселенския тунел дарително писмо, с което богаташът се отказвал от всичко свое тук...

Позачудил се на самочувствието му – оня наистина смятал намереното и докараното за свое, наистина не разбирал великата свобода на квантовата мегавселена...

После Учителят се заселил в Замъка и заживял...

Как?

Ами...

Живял!

Имало огромна библиотека с книги, имало музикални записи, имало Долината, имало реката, имало Езерото /в каквото се превърнал изкуственият басейн/, имало сутрини, вечери, Слънце, Луна, звезди...

И имал себе си – а в себе си имал много светове и много хора...

Така че никога – ама никога! – не му станало скучно... Пък и Вселенският разум отдавна го бил просветлил, че скучаят само бедните духом, че само еднодневките не могат сами да живеят, че само интелигентният човек може да е винаги в някакъв свят. Свой свят… Недостижим на другите…

Още повече, че почти едновременно тук се появили Херо Мил Итса и Ник Кол Ай-ай...

Отде?

И те не знаели...

Бъдещият Супергерой, Звезден рицар, Могъщ воин била кльощаво хлапе в едно от земните градчета. Ни по-умна, ни по-красива, ни по-... Абе, каквото там щете, от останалите недорасляци в училището им...

Да, да – в това градче, на тая планета Земя, имало училище...

Хората там смятали, че децата трябва да се обучават, за да станат възрастни. Макар че Майката Природа си знаела работите. И по другите планети тя учела децата. Което успявало да издържи Големия изпит – т.е., да оцелее, и то  докато настъпи време да умре, него признавали за  възрастен... На останалите отдавали почит – най-вече на пропадналите им възможности да се превърнат в човек…

Тук, на тая Земя големите хора учели малките. Та даже си позволявали да ги изпитват, че и документи за издържан изпит им давали...

Въпреки че понякога децата точно след вземането на тоя документ правели някоя хептен нелепа работа и... И дипломата оставала като спомен за близките им...

Е, Мил Итса, която не била ни воин, ни герой, цял ден ходела на училище, дремела умело с отворени очи, успешно овладявала началната математика посредством бързо броене на мухи, симулирала интерес към образованието, лъгала как иска да завърши и да се включи в планетарния трудов процес...

Накрая й писнало и...

Познатият път – вселенския тунел, после по първото отклонение, сетне през Космическия кръстопът, с помощта на някакви извънземни, подарили й космически кораб, колан-екипировка и машина за тортички...

Казано най-директно – изтърсила се един понеделник на главата на Учителя. При това почти буквално – задрямала по навик, както винаги, когато има важна работа, та едва успяла да задържи космическия Кораб на някакви си стотина метра над Замъка...

После кацнала до Зелената гора и слязла...

А в сряда тук се появил Ник Кол Ай-ай...

Който живеел на същата планета, отдето била Мил Итса...

И в същото градче...

И в същото училище учил...

И всяко междучасие случайно я срещал по коридорите, та да си поприказват...

Не му било лесно случайно да я последва по вселенските тунели и отклонения, хептен зор видял, докато убеди извънземните защо я търси, трудничко открил Долината – все пак планетата Земя GK 4747-13 била нормална планета Земя /справка – виж следващите глави/...

Той решил да стане Вселенски жрец, издигнал си Храм под огромния дъб близо до Замъка и почти до Кораба...

Така заживели тук...

Не, не само тримата...

И още хора се появявали, минавали, заминавали, долитали, установявали се за известно време...

Но – поред...