Глава деветнадесета

За пътешествениците във времето и пространството

Зимата се вихреше със страстта на някогашна госпожица, изведена на първи бал… Тя танцуваше по земята, разрошваше оголелите клони на дърветата, замеряше случайните минувачи със сняг – независимо дали бяха излезли на лов хищници, търсещи подмината от мраза тревичка пасящи, решили да поемат чист въдух хора…

А чистият въздух им беше необходим. Няма как – ако искаш да ти е топло, налага се да загрееш и въздуха в стаята. Пък загретият въздух хич, ама хич не е без мирис и цвят. Особено, ако е призван да отоплява Мързеливището - стаята на Вселенския жрец…

Затова Ник Кол Ай-ай често излизаше навън. И по една случайност погледът му беше насочен все към Тунела. Но там се виждаха само светлинките на профучаващи космолети. И никой не отклоняваше към Междинната станция…

Можеше да провери за пристигнали от нейде си като отиде да попита дежурните. Например – случайно минавайки от там. Или да помоли за помощ – забравил как се казва Осмото слънце на Алфа Центавър…

Но беше малко множко неудобно. Едно, че вече три пъти беше минавал случайно край Станцията. Второ – че два пъти по толкова беше забравял разни звезди и планети. Трето – че при последното /засега!/ отиване дежурният с лек смях му подметна:

- Впрочем, Мил Итса още не е дошла…

И какво го интересува момчето дали някакво си момиче е дошло, минало, заминало? Не му е притрябвала – даже е забравил как се ветрееше при постоянните им гонитби лъскавата й черна коса и как бисерните й зъби чаровно се превръщаха в сияйна усмивка, а очите й бляскаха като пролетни звездички…

Затова излезе пред Храма и се зае с почистване на пътеката към Замъка от снега. Това беше бърза работа – от предното почистване бяха минали не повече от 20 минути, но той се постара да я разтегли към половин час поне…

И в тоя момент една от светлинките в Тунела излезе от трасето и се насочи към ракетодрума зад Станцията…

- Я, това ти ли си? – каза Ник Кол Ай-ай тридесет секунди по-късно, преодолял половин километровото разстояние с няколко гигантски скока. Нямаше време за магия дори, та затова последният скок завърши нейде под отварящата се отгоре врата…

- Аз съм… Но вие кого чакате? – разнесе се оттам леко скърцащ глас и по спусналата се внезапно стълбичка се плъзнаха четири гигантски крака…

Миг по-късно до изправящия се бавно Жрец стъпи огромен триглав дракон, разпери схванати крила и ги размаха, за да възстанови кръвообразщението в тях…

Момчето застина… Дракон… Да, знаеше и разбираше, че това е напълно нормална космическа раса, беше чел за тяхната планета, беше слушал разказите на Учителя за тях, знаеше, че в  редиците на Изключителните има няколко дракона… Но да го види тук… Над себе си…

- Предполагам – Вселенският жрец? – каза друг глас, не толкова суров и скърцащ – Здравейте!

Ник Кол Ай-ай видя още една фигура, която елегантно се спусна на земята. Въпреки зимата, човекът – да, човек беше – носеше тъмен панталон, лек смокинг, а на главата беше с висок цилиндър…

- Пак си объркал Времето – изскърца драконът – Казах ти – Учителят е старомоден, движи се два века назад…

- А аз точно мода отпреди два века избрах – леко се поклони човекът…

- Три века – настоя драконът – Цял век объркване… Младежо, от кой век е облеклото на Скиталеца…

Момчето беше повече от смаяно. Дракон, цилиндър, Скиталеца… Знае за него, как да не знае. Колко пъти Учителят им е разказвал за него – за смелия пътешественик във времето и пространството, за човека, който може във всеки миг да се озове къде ли не и кога ли не…

- Ааа…ъъъъ… - И хвърли заровете – От ХIХ век е…

Драконът кимна и с трите си глави…

- Браво! Умно момче…

И Ник Кол Ай-ай се зарадва. Пак му провървя. Ненапразно Учителят казва, че на глупавите им върви – Боговете се грижат за тях. Щото друг няма толкова търпение и сили…

Двамата го гледаха очакващо. Момчето се сети:

- Ще ви заведа в Замъка. Учителят ще се зарадва… - и ги поведе по почти излъсканата, въпреки ситния снеговалеж, пътека…

Обаче, изведнъж ги заряза и се втурна към Станцията. Едва не се блъсна в кацащия ракетоплан, от който се разнесе боен вик:

- Пак ли ти, бееее… Накрая ще те смачкам…

А сетне… Да видим картинката…

Привечер е. В Замъка е тихо и уютно. Голямата зала на първия етаж е пълна с хора и дракона, но вече са изприказвани приказките за срещата, разменени са поздравите, съобщени са почти всички новини. Вярно, Мил Итса има още цял куп, но тъй като при нея те не свършват, а и вариантите са от „Пък някакви пирати опитали да превземат Безлюдната Земя…“ до „А нощес сънувах…“, при всяко отваряне на устата й – дори за поемане на въздух – Учителят й отправя лек намек с очи…

В камината гори грамаден пън, донесен от Ник Кол Ай-ай и дракона чак от Щуравата гора. Донесен е от Драгон, а Жрецът е имал отговорната задача да му показва посоката на движение, но се води, че работата е свършена от двамата…

Момчето и момичето седят до прозореца, гледат навън на пресекулки – като мигване на око са бързи погледите, които си мятат светкавично, с надеждата, че другата страна няма да ги види, но ще ги забележи…

Драконът се е разположил на малката площадка, издигната като сцена. Учителят я е направил нарочно – да има и по-особените му приятели къде да се сложат нашироко. Сега липсва само сглобяемият аквариум, който обикновено заема Млечният кит, когато мине из тия земи…

- Нещо интересно напоследък? – пита Учителят, но понеже всичко интересно е разказано, двамата му гости само кимат и доволно мълчат.

Което подсказва на Мил Итса, че мълчанието дълго се е проточило и тя уж случайно казва:

- А вие как минавате през времената? – и поглежда Скиталеца…

Невинна провокацийка, която докарва лека усмивка на Учителя. Но е покана за разговор, която възпитаният Скиталец не може да подмине…

- Човек се ражда такъв, какъвто е. Всички сме уж еднакви, но всъщност световете ни са различни. На някои са само материалните, други имат цяла вселена в себе си, трети сме дори извънземни… Не зная защо съм такъв – питай Боговете…

- Да, и те като ще вземат да обясняват на някакви човечета – чува се глас откъм ъгъла. Там нейде, под Замъка, е сега Замразеният бог – гост, макар и невидим, на срещата…

- Така е – казва учтиво Скиталецът – Няма и нужда да питаш, важното е да живееш. Както трябва… А това при мен изисква да обикалям световете и епохите, да гледам, да слушам, да разказвам на историците в Университета на Старата Земя… И аз го правя…

Ник Кол Ай-ай пламва от вълнение:

- Имате огромен късмет. Колко неща сте видели, колко събития, какви…

- Не се увличай! – прекъсва го Скиталецът – Моята работа не е да се наслаждавам. Моята работа е да наблюдавам. И да бъде навред. Винаги….Толкова неща има за наблюдение, за анализ, за сравнение… Хората… Децата… Любовта…

- Това за вас е лесно – опитва се да е културна Мил Итса…

- Не бих казал… Не трябва да те плаша, но да попаднеш в средата на средновековна битка… Или при горене на вещици… Или в концлагер… Не е лесно, хич не е лесно…

- Но е интересно – опитва се да подкрепи децата Драгон…

Скиталецът го поглежда учудено. На тая тема двамата са говорили много пъти, Драгон знае почти всичко за пътуванията му… После се сеща, че оня му намеква да разкаже нещо на малките, да ги позапали с интерес към миналото. Обаче, точно сега, в тоя отпуснат миг… Не му се говори сериозно…

- Интересно е… Как ли би постъпил ти, Жрецо, ако попаднеш между две армии, насочили пушки една към друга и взаимно приканващи се да открият огън… И ти изникваш от нищото точно по средата на сражението…

Учителят се подсмихва…

- Или внезапно… Как да ви обясня… Аз се движа във времето и пространството със звездна енергия, но – в неопределена посока. Мога да се появя насред дворцов бал. Мога да се окажа на гърба на препускащ бизон. Мога и да попадна в селски клозет…

- Ауууу – изписква Мил Итса…

- Няма как да кажеш „Аууу“… Не би посмяла да отвориш уста… - и Скиталецът се опъва назад в креслото. После се опитва да се вгледа през далечната стъклена врата…

А навън снегът вали…

Глава двадесета

За родителите и децата

И продължава да вали…

Езерото даже е покрито с лед, реката все още се движи, но бавно, бавно – като хапче против грип по надебеляло гърло. Горите са потънали в пухкавия бял килим, Долината е станала почти равна, само няколко скали стърчат около й… А Скачащият водопад се е излегнал почти вертикално и тихичко прокапва, скован от студа…

И, разбира се, Замъкът свети…

На първия етаж, в Голямата зала, Мил Итса и Ник Кол Ай-ай седят на столовете около дъбовата маса и от време на време се затичват до кухнята – да донесат нещо желано от Мир-О. Вселенският билкар е пристигнал преди час и това време беше запълнено само със страстно изказани желания за гореща стая и напитки. Дори не попита къде е магарето Ешек ал Ександър.

Макар че и няма защо да пита – Ник Кол Ай-ай е приятел с летящото дългоухо и веднага го е завел в обора под Замъка. А той е изграден специално за животинката – при това през него минава топла тръба за спалнята на Учителя, така че вътре е приятно, хубаво, сухо, тихо… И как няма да е тихо – докато яде, магарето мълчи. Като се наяде – има обичай да дремне… Пък сега е едва в началото на втората торба ярма, забъркана му от грижливото момче…

Учителят, Скиталецът и драконът са в Хранилището. Нещо четат, нещо обсъждат… Мил Итса само дочу случайно – след като десетина минути се кри зад завесата на вратата, че очакват Вечния пешеход за нещо си…

После не разбра какво става, тъй като се наложи мъжете да я свалят по стълбата и освестят набързо с цяло шише амоняк. А как да не припадне… Дори супергерой като нея няма да устиска при вида на внезапно появилите се над завесата три огромни драконови глави. При това едната с изплезен червен език, леко опушен от огъня…

Та затова двамата са долу и очакват какво има да се случи натам…

А то… Нищо особено… Тримата слизат в Голямата зала. Всъщност, хората се спускат по стълбата, а драконът през входната врата. Няма как да мине по човешките пътища, затова пътят му на отиване и връщане от Хранилището е специален – по въздуха. Излязъл е на горния малък балкон, извъртял два кръга по спирала и хоп – кацнал пред вратата…

Тримата пак сядат. И мълчат. И си почиват…

А може и да си говорят…

Мил Итса знае, че Изключителните умеят да беседват с мисълта. Поради което се разбират без да знаят езици. И без да разменят куп неуместни любезности…

Ама така й се иска да си говорят…

Направо езикът я сърби…

Пък тоя заспи Жрецът си трае и се опитва да изглежда мъж, потънал в мълчание. Засега прилича само на удавено дърво…

- Мил Итса, нещо ти е терсене – отбелязва Скиталецът…

- Позапуснал съм възпитанието, трябва стягане – обяснява леко намръщен Учителят…

- Ама не… Аз… - опитва се да отклони вниманието от себе си момичето и се сеща за изпитан ход – Чичко, а ти щеше да ни кажеш още неща снощи. За децата във Вселената, за любовта…

Скиталецът навежда глава. Сеща се – имаше нещо такова, имаше…

- Да, щяхме да говорим… Но какво да ти кажа… Хората навред са едни и същи… Във всички времена едни и същи… Променят се само обстоятелствата. Де исторически, де географски, де морални… И хората смятат, че са други… Но са си пак те – просто хора…

- Кажи нещо за любовта – и Мил Итса поглежда към отнесения нейде Ник Кол Ай-ай – Вярно ли е, че винаги и навред е голяма лъжа? – казва тя с тон на опитна специалистка…

За нейна изненада Скиталецът кима съгласно.

- Така е… Любовта е лъжа… Винаги и навред… Аз бях влюбен, много влюбен в една принцеса…

Момичето наостря уши… Принцеса… Оооо…

- Много влюбен… Защото бях глупав. Не усещах, че тя си играе с мен – толкова бях в друг свят, само с нея. Такава, каквато си я представях…

- А тя… - пита заинтересувана лявата глава на Драгон…

- А тя… АЗ бях влюбен, това е главното… И много, много наивно-глупав… После отрезнях. И поумнях…

Скиталецът печално ги поглежда…

- Това беше най-голямата ми глупост. Поумняването… Поумнях и загубих любовта… Човек трябва да избира – или ум, или любов. Умният човек не може да е влюбен. Любовта е глупост, носи глупости, създава глупости… И затова е щастлива… А разликата между щастие и интелект е огромна. И аз не зная кое е по-хубаво. Но днес бих избрал глупавата любов… И щастието с нея… Каквато и да е – но да е ТЯ. Тази, в която съм влюбен…

Настъпва тишина. Даже Мир-О за момент е спрял да движи методично лъжицата и челюстите си…

- За любовта май сме старички – казва той, внимателно държейки последната пълна лъжица, поглеждайки към Ник Кол Ай-ай и подсказвайки му, че би могло да отскочи до кухнята. Но момчето се е унесло и хич не го вижда – Кажи нещо за децата, за родителите, за семействата по тоя огромен свят…

Скиталецът въздъхва:

- И с тях е така… Или трябва да ги обичаш, без да мислиш, или трябва да мислиш, ако ги обичаш… Видях какви ли не методи на възпитание. И какви ли не катастрофи с него… Бях на планета, където Боговете са наказали родителите със страшна казън: всяко родителско пожелание за детето се преобръща и става прокоба. Иска някой дъщеря му да е най-красива – тя… Разбирате…

- Че защо? – възклицава Мил Итса…

- Не трябва да се мечтае, а да се работи…

- По красотата?

- Не… Не с химикали, бои, мазилки… И не за временната красота… За другата…

- Аааа… - леко е разочарована тя и изведнъж се замисля. Момчето я  поглежда със страх – тия редки моменти невинаги са носели добро…

- А има планети, на които родителите са част от живота на децата. Част! Просто от момента на зачеването те са длъжни да се грижат за тях. Непрекъснато. Докато малките пораснат и сами си родят деца…

- Че то навред е така – казва Мир-О…

- Не точно… Родителите стават роби на децата. Буквално… А, когато се появят внуците, родителите умират. И освобождават децата си от грижи – пренасочват ги към новите деца…

- Момент… - прекъсва го Драгон – Че кой работи, кой създава благата на тоя народ, на тая държава?

- Има кой… По техните закони тези, които не искат да имат семейства и деца, стават държавни роби. И работят – само работят. За да може другите да се грижат за децата си. Не умират като онези още млади, живеят почти два пъти по-дълго…

- Какъв е тоя живот на роби? – възклицава Драгон – Иначе е по-добре – и семейство, и деца…

Скиталецът се подсмихва, а Учителят се извръща, за да не забележат децата погледа му…

- Не зная, не зная… Да си роб – означава, че имаш задължения и… Определена свобода. Грижиш се за себе си, отговаряш за себе си, мислиш само за себе си…  Не за семейство, не за жена, не за деца… За себе си само! Та затова… Има много кандидати… Дори прекалено много…

Навън снегът е спрял да вали и цялата планета блести под първите лъчи на Луната…