ВЯТЪРЪТ

          Дядо Илийчо седеше прав на височината, подпрян на бастуна си. Вбил побелялата си глава в тъмното небе, приличаше на чародеец, паднал от облачните висоти върху земята. Вятърът го блъскаше в гърба с вой и развяваше отдавна неподстригваната му коса. Пешовете на разкопчаното му палто плющяха като пряпорци при поривите на вятъра. Погледът на стареца блуждаеше в пространството, като рееща се в безцелен полет птица. Лицето му бе отпуснато и безизразно. Кривнал леко глава към дясното рамо, в този миг той сякаш живееше единствено със слуха си. И като го гледах такъв, питах се какво ли толкова особено намира в свирнята на вятъра, та я слуша с такова внимание. Приближих се доста близо до него, но тъй като познавах странностите на чудака, не посмях да го обезпокоя с присъствието си. Без да поглежда към мен, обаче, дядо Илийчо явно ме бе забелязал. Той пристъпи на другия си крак, премести бастуна в другата ръка, погледна ме иронично и проговори:

          - Като ме гледаш да стоя тук, като побит камък на височината, сам, сигурно се питаш какво правя?

Нямаше защо да отричам. Проницателният старец четеше в мен като в отворена книга.

          -  Вярно е, че това се питах - отвърнах.

          -  Разсъждавах, синко - кратко обясни особнякът.

          -  В този силен вятър?! - учудих се аз.

          -  Ами точно за вятъра размишлявах. Стигнах до интересен извод. Ако те интересува, ще ти го кажа - и ме погледна въпросително.

          -  Разбира се, че ме интересува.

          -  Стигнах до извода, че човешката душа е като вятъра. Вятърът духа където ще и чуваш шума му, но не го виждаш, не знаеш откъде идва и накъде отива. Така е и с човешкия дух и душа: виждаш проявленията им, но не ги виждаш, не знаеш откъде идват и накъде отиват.

          Преди да ми даде възможност да осмисля думите му, дядо Илийчо ми обърна гръб и подпирайки се на бастуна си, тръгна леко приведен срещу беснеещия вятър.