ВЯТЪРЪТ
Дядо Илийчо седеше прав на височината, подпрян на бастуна си. Вбил побелялата си глава в тъмното небе, приличаше на чародеец, паднал от облачните висоти върху земята. Вятърът го блъскаше в гърба с вой и развяваше отдавна неподстригваната му коса. Пешовете на разкопчаното му палто плющяха като пряпорци при поривите на вятъра. Погледът на стареца блуждаеше в пространството, като рееща се в безцелен полет птица. Лицето му бе отпуснато и безизразно. Кривнал леко глава към дясното рамо, в този миг той сякаш живееше единствено със слуха си. И като го гледах такъв, питах се какво ли толкова особено намира в свирнята на вятъра, та я слуша с такова внимание. Приближих се доста близо до него, но тъй като познавах странностите на чудака, не посмях да го обезпокоя с присъствието си. Без да поглежда към мен, обаче, дядо Илийчо явно ме бе забелязал. Той пристъпи на другия си крак, премести бастуна в другата ръка, погледна ме иронично и проговори:
- Като ме гледаш да стоя тук, като побит камъ ...