Минава десет часа - почти обяд е. Слънцето отдавна се е показало, но аз обичам да спя до късно, нямам си друга работа. Включвам компютъра и търся любимата си игра. Пак някой е подреждал десктопа. А, ето, намерих я. Всъщност компютъра е на леля ми и тя винаги се сърди когато седна пред него... жени... ще се посърди, пък ще й мине.
От прозореца ми се вижда слънцето и парка, където се срещам с гаджетата. Това ме подсеща, че трябва да отида там. Много не ми се ходи, но няма начин - задължения - един истински мъж трябва да държи на думата си. Ще се облека и ще изляза, защото имам среща. Да не забравя парфюма, който винаги трябва да се излива по много (най-добре цялото шише), но леля не го разбира.
Обичам да слушам приказки, особено за вълшебната страна България, от която съм. Дори знам как се казва нейната столица. Един ден ще отида там. Зная, че съм емигрант, въпреки, че все още тази дума не ми е много ясна. Не разбирам защо всеки ден вкъщи искат да им казвам стихотворението „Аз съм българ ...