alexgrau (Ваня Атанасова - Панова)
72 3524
2.10.2011 г., 23:47 ч.

Закъсняла плесница.... 

  Проза » Разкази
1365 0 20
7 мин за четене

ЗАКЪСНЯЛА ПЛЕСНИЦА.

 

Развиделяваше се! Пропяха първите петли. Долавяше се тропането от каруца. Животът на село започваше в ранни зори и Елена се пробуди от шума навън. Потърка очи и събра сили да стане. Беше бременна в края на осмия месец и с всеки изминал ден, все по-трудно се движеше. Бременността й бе тежка, но тя понасяше всичко без да показва на околните, че страда. Искаше това дете повече от всичко и бе готова да изтърпи и нетърпимото. Полежа така още малко и стана. Трябваше да си свърши задълженията, с които я товареха всеки ден в този дом. А тя знаеше още от самото начало, че не е добре дошла.“ Милата“ й свекърва не я прие в дома си с любов от самото начало, но Елена бе търпелива. Надяваше се един ден да спечели уважението й. Стараеше се да бъде добра и да угажда на капризите на тази жена, но Господ е свидетел, че каквото и да правеше, ТЯ все не бе доволна.

-Добро утро, майко! – последва мълчание.

-Добро утро, татко!

-Добро да е, дете! Днес ще подстригвам овцете и няма да се прибирам за обяд. Да не ме чакаш, но ако ти потрябвам…..

-Че за какво ще й трябваш? Да не е малко дете. Дете ще има, а трябва да я гледаме нея като малко….- замълча щом влезе синът й.

-Добро утро! Да закуся, че закъснях. Хайде, Ели! Идвай.

-Аз не съм още гладна. По-късно… ти побързай.

-Хапвай сине, хапвай. Ти тежка работа работиш, тя си е вкъщи не я мисли толкова.

-Стига, майко! Дете храни…

След малко всички излязоха на работа и Елена даде воля на сълзите си. Не проумяваше защо тази жена се държеше така с нея, предвид състоянието й. Та нали и тя е била в това положение, и тя е чакала дете. Ако имаше някаква вина добре, но вина в себе си не намираше. Може би единствената й вина бе в това, че отнемаше обичта на сина й. Това е единственото обяснение за поведението й.

Елена си вършеше задълженията и разсъждаваше. Но колкото и да мислеше, не намираше решение за ситуацията. Приседна за миг. Чувстваше умора, сякаш носеше канара на раменете си. Постоя така малко и стана. Трябваше да изпере дрехите. Напълни старата бучаща пералня и се загледа във въртящата се вода. За миг й мина през главата да бръкне във водата та да сложи край на мъките си. Отърси глава и продължи. Плакнене с една вода, с втора… вдига старото метално корито, а болките все по-големи. Нямаше време за оплакване, трябва всичко да е в ред. Трябва да е идеална, да заслужи уважение.

„Само малко ще почина, само малко…“ – придържаше корема си и го галеше. Така сякаш болката бе поносима. Дотук горе-долу добре! Ами сега, как ще се покачи на плочата на гаража да просне прането? Имаше и друг простор, но милата й свекърва държеше прането да е на горния. „ Така е близо да слънцето“  казваше тя. Пълни глупости! Просто й доставяше удоволствие да й причинява болка. И всеки път, Елена виждаше доволната й лицемерна усмивка.

Тя вдигна коритото и го подпря на хълбока си, като го държеше с една ръка. С другата се хвана за стълбата и започна да се набира нагоре. Всяко едно стъпало и отнемаше неимоверни усилия. Болката ниско в корема ставаше нетърпима. Оставаше още едно стъпало, когато тя преметна коритото на терасата и с последни сили се покачи почти до край. В този момент нещо изпука под краката й. Изгнилото дърво на стълбата не издържа и тя усети, че пада. Опита се да се задържи на ръце, но бе твърде уморена и безсилна. Не можа да предотврати удара в корема. Мисълта, че ще изгуби детето си я изтласка нагоре като трамплин. Болката я зашеметяваше, но тя успя да се покачи цялата на проклетия гараж. Легнала държеше корема и викаше от болка. Усети топлина по тялото си и изпадна в паника. Какво ще прави? Не беше подготвена за това. Наоколо нямаше никого. Беше сама. Опита се да извика за помощ, но гласът й бе недоловим. Никой няма да я чуе. Мислеше си, че това е края, тук ще си умре. Отново усети силна болка. Не!... Няма да умра така. Или ако умра, то преди това ще дам живот на детето си.

Тези мисли й дадоха най-голямата сила. Там горе, сама и уплашена, тя даде живот! Прегърнала малкото беззащитно същество, тя даде дума, че няма да позволи никога повече да се държат с нея като с куче. Погледна малките ръчички и ги докосна едва, едва. Заплака! Но този път сълзите й бяха от щастие. Притисна дъщеря си до гърдите си и се закле, че ще сложи край на този кошмар. Няма да позволи детето й да живее в дом, в който няма обич, топлина и спокойствие. Така остана до края на деня, гушнала своята рожба.

Откриха я съседите и веднага я откараха в болница. Всичко беше наред! И тя и дъщеря й бяха добре!

На следващия ден дойдоха всички близки. Радваха се и ги поздравяваха. Само нацупената свекърва остана без думи. … Как не се зарадва на внучката си? Как не й трепна сърцето при вида на това невинно дете? Елена се надяваше, че точно дъщеря й ще промени живота им. Ще накара това ледено сърце да затупти.... А искаше да живеят в разбирателство, но явно нямаше да се получи.

Елена извика съпруга си, и пожела да останат насаме. Пое дълбоко въздух и каза:

-Мисля, че е време да променим живота си и ще започнем с това да бъдем самостоятелно семейство.

-Какво имаш предвид, Ели?

-До сега съм мълчала и сама съм преживявала тормоза, който виждах в дома на родителите ти. И когато съм искала да ти кажа, ти винаги си отбягвал да ме слушаш. А когато това стане, винаги си я оправдавал с това, че е на възраст, че такива са й разбиранията, че тя е твоя майка и аз винаги съм се съобразявала с това. Бях търпелива и се надявах това с времето да се промени. Вършех всичко и никога не се оплаках, никой не ме попита аз от какво имам нужда, дали съм добре или каквото и да е. Сутрин денят ми започва с намръщената й физиономия и куп задачи, а вечерта когато си дойде, все е недоволна, все й е криво. И едно добър ден не ми казва. Чака те на вратата да си дойдеш и започва да кладе огън между нас. А ти винаги си я слушал и никога не попита мен. Няма лошо да се вслушваш в думите на майка си, но да си зависим от нея… някак е смешно, не мислиш ли!? Вечер излизаш с приятели и веднъж не попита искам ли и аз да дойда?... А когато си говорим тихо в нашата стая, тя снове из къщата като луда и слухти какво ще си кажем. Дори и любов не можем да правим от нея. Обсебила ни е като плевел и с всеки ден, все повече ни задушава. Понякога я чувам да говори със съседката и знаеш ли какво  казва? „За грях ми е момчето дето доведи тая. Трябваше да вземе онова момиче,  градското с апартамента.“ И още куп глупости, за които не ми се ще дори да си спомня. Само не ме гледай така моля те! Не се прави, че не знаеш защото съм ви чувала как ти го казва и на теб. И отново съм преглъщала и съм търпяла. Понякога си мисля, че си като нея. И ще е грешка ако останем заедно. Но ще ти дам шанс да се промениш. Ако не за мен, то го направи за дъщеря ни. Знаеш ли, баща ти е единственият човек, който ме уважава, но и той е безсилен да се бори с майка ти. Ще му се на човека да направи нещо и се опитва, но една птичка пролет не прави. Ако и ти се опиташ, птичките ще са две. Това ще е начало все пак.

Той слушаше и не вярваше! Може би осъзнаваше нейната правота. Тя продължи.

-Промених се, скъпи и то за един ден. Едва не загубих живота на двете ни в стремежа си да угодя на една ядосана на себе си жена. Вече не съм онова мълчаливо момиче. Майка съм и ще направя най-доброто за детето си. Не ти поставям условие, това е желанието ми. Ти сам решаваш…

Той я гледа дълго. После се загледа в спящата си дъщеря и каза:

-Права си, Ели! За всичко, което каза си права. Не бях до теб в нищо и съжалявам. Но сега, след тези думи осъзнавам колко глупаво съм постъпвал. Казаното от теббе като плесница и ме накара да се осъзная. Ще променим живота си. Обещавам!

-Сигурен ли си? Да не съжаляваш в момента, в който излезеш от тук и да промениш решението си.

-Повече от сигурен съм! Ела тук! Нека те прегърна, нека усетя отново ударите на сърцето ти. Вярвам, че ще се справим с всичко щом сме заедно. А утре!? Утре ще е едно ново начало за нас. Обичам те! И ти благодаря, че те има!

© Ваня Атанасова - Панова Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Има и далеч по-големи извращения, за съжаление!
    Правдив разказ, поздрав!
  • Благодаря ти, Минка!
    Радвам се, че сподели!
  • Много точно си описала страданието и премиренческото поведение на някой от човешките същества,които наистина така живеят,но си успяла да вдъхнеш кураж в героинята си и да се изправи пред новия си живот със сила.Много ми хареса.Поздрав!
  • Благодаря ти, Румен за посещението!
    Малко е двусмислен коментара ти, но аз ще отговоря така. Да, в много семейства се случват далеч по-страшни неща от описаните в разказа ми, но моята героиня е поела пътя на промяната. Докато много други жени не правят нищо и всеки ден "играе винкела." Това е жестоко и нечовешко.Но за едно си прав, че ум царува, ум робува....
    От най-големите човешки трагедии се получават най-добрите филми.Благодаря!
  • Лелееее...! К`ви хора сте БЕ! У некои села на таа булка й завиждат на живото... Нали не е "играл" винкело...?!
    В радомирско от това боза правят..., а в латинска америка правят филми...
    "Ум царува, ум робува, ум патки пасе."
  • Благодаря ти, Донко за постоянството! Много точно си определил историята като коварна. За жалост, тези неща все още се случват. Осъзнаването на личността е труден и непосилен преход в живота на човек и само истинските хора го постигат.
    Сиси,ТИ можеш! А дали искаш и си струва, сама ще решеш. Успех!
  • Това е много коварна история! Насилието не е решение на проблемите, но много хора не го осъзнават. Поздравления за истинския разказ!
  • Привет, Сиси!
    Не позволявай това да се случва!!!
    Ето, за това разказах тази история.Осъзнай се докато е време и поправи нещата....можеш и трябва да можеш. Благодаря ти, мила!
  • Благодаря ви, Мария, Любов!
    Всеки трябва да отстоява правото си за по-добър живот!
  • Хубаво е човек да намира сили да отстоява правото си!
    Поздрав!
  • Благодаря ти, Росица!
    Благодаря ти, Кети! Истинско и преживяно!
  • Хубав разказ! Правдив, сигурна съм, че всичко в него е преживяно и изстрадано!
  • Хубав разказ.
    Поздравления!
  • Благодаря ви, момичета! Стоплихте душата ми! А аз си мислех, че няма да ви хареса разказа ми.Страхотни сте!
    Светлана Елена Жанет Петя Веска ШушкаБЛАГОДАРЯ!
  • И старата Костанда от "Свекърва" и Марьола Сайбийката от "Татул" все пъдят снахите си, че им се иска да запазят мястото си на стопанки в дома...
  • !
  • Новото начало понякога е тежко, но пък има своите предимства... Разбирам напълно разказът ти Ване, за жалост е трудно да угодиш на една мрънкаща и недоволна свекърва, но пък е още по трудно когато това ти е родител... Поздравления за хубавият разказ! Прочетох с удоволствие! Поздрав и успешна седмица!!!
  • Много ми хареса разказа. Поздравления!
  • Изключително, много се радвам за вашето мнение! Много се двоумях дали да публикувам този разказ. Някой биха казали, че това е живота. Да, така е! Но нека не допускаме да се превръщаме в героинята ми. Да бъдем ХОРА!
    Благодаря ви, Силвия и Илко!
  • Жестокостта е присъща на хората, само на тях...
    Поздрав, Ваня!
Предложения
: ??:??