Дълбоко в необозримото или там, където никой не гледа има един друг Свят, друго „Да!” и „ Не!”,  друго нереално проявление на „Случва се!”.  Друга душевна земя съществува в Нищото, което очите не виждат, но сърцата усещат – мека, мила и прегръщаща е тя, но…и там има и тъмнина, и светлина, и сивота на дните. Така е устроена Вселената – чернота, избухваща в цветовете на дъгата. Нищо ново, което да обикаля Слънцето. Нищо ново, освен умиращи и раждащи се звезди.

     В живота всичко си има проявление. Всичко диша и живее, дори най-мъртвото и най- гротеското от отпадъчната нереалност на несбъднатите и потъпкани мечти и чувства.

    Всъщност, настоящият разказвач няма за цел да пише такива неща и за такива проявления, но понякога го „нападат” и тези герои. И те искат да живеят, да дишат, да бъдат – и те съществуват и ги има, и ги няма. Живеят!  Кой ли не иска? От всичко – и по много!А и на кой ли  все му стига и никога не е достатъчно?

Разноликостта на световете, не на света, се основава на не-теории, а на чиста проба „нереалистични глупости”. Истината ще си остане истина, колкото и да я украсяваме. Лъжата ще си остане нещо красиво, но напълно не нужно и с кратък цикъл на съществуване. Но пък какво ли знае, този разказвач, той помни само далечни проявления на картинни спомени от нечий живот - нереалност, случила се в някаква реалност. Всъщност разказвачът не живее извън разказваното от него, и няма проявление в нито един друг свят.Той е сянка от Нищото и ще си остане дим от не изпушена цигара.

***

   Светло е. Просветляло небето е засияло в светлината на ранното слънце. Хубав е животът за младите, за старите  той е бил някога, а може би е пак такъв в спомените им.

   Младото момиче беше сърдито на Света. Сърдито и на мъжете. В краткият си, отброяван от дните живот, то беше срещало само двама добри мъже и те бяха нейни роднини. Останалите бяха като „харпии” – точеха и изяждаха всичко до което се докопваха.

    Сърдито беше това момиче. Може би с право, а може би не. И може би най-вече на себе си. Даже книги написани от мъже не искаше повече да чете. Искаше му се да не бъде момиче. Този глупав Старец, който караше небето да просветлява всяка сутрин и да потъмнява всяка вечер, пак се беше объркал. Нали така и така е трябвало да се роди момче, защо е сменил така нещата. Родителите и чакали радост – хубава мъжка рожба, а то, родило се „Това”. Под „Това” момичето имаше предвид неописуемостта на  себе си. Сигурно е бил пиян Дядо Господ, та се е объркал още при нейното раждане на този свят. Всичко щеше да е по-лесно ако беше момче. Сега и от момчешки работи разбираше, но не го искаха за приятел момчетата, че много знаеше, и от момичешки вдяваше, ала момичетата се смееха и въртяха ръка зад гърба и, все едно нещо не и е наред. Всъщност можеше и така да е.Кой знаеше?

     - Може ли да седна до теб, моме? – дрезгавият мъжки глас я стресна. Момичето вдигна глава и се взря в изправеният исполин. „ Ама че е висок!” – помисли си то. Не и се искаше никой да сяда до нея, най-малкото от мъжкият вид и то, точно в този момент, когато даже и един въздух не искаше да диша с тези ми ти мъже. Нямаше избор и не само, заради това, че масите на махленското магазинче бяха две, а едната беше заета вече, но и поради факта, че детското  сърце трепна. Нещо задуши гърдите на детето и накара момичето да се примири с компанията на мъжа.

    - Ами, щом е свободно! – нацупено отвърна то, наведе глава и се загледа в чашата си с кафе.

    Мъжът седна. Постави кафето си прилежно на масата, до него изкара торбичка с тютюн, няколко хартийки и ръчно си сви две цигарки. От джоба на старата му избеляла работна куртка стърчеше навит на руло вестник.Всичко беше старо в него, освен лицето му, по което едва личаха първите бръчки на старостта.

    - Днес, денят май ще бъде горещ. – заговори мъжът. Момичето вдигна глава, погледна го свъсено и на бялото личице, между нежните руси вежди се оформи гънка. „Този сега за времето ли ще ми говори?” – се замисли то,наведе отново глава и нервно прехапа устната си.

    - Моме, ти май нещо си сърдита? – запита мъжът с топъл глас. Момичето смръщи още повече вежди. Онзи продължи - Чудя се само, кой е бил този хлапак, който така те е ядосал?

    - Че то един ли е само! – възмути се под нос момичето. Мъжът се усмихна. Хубаво дете! Беше се загледал някъде над наведената глава, посипана с пепелно руса коса, подстригана възможно по-късо. Там в мъгливостта на силната сутрешна светлина той виждаше ореола на две сенки – едната на дете, другата на девойка, почти млада жена. Тези очертания светеха толкова силно, че надминаваха слънчевата светлина, затова мъжът можеше да ги види. И, не само за това, но и заради толкова други неща

     - И сега и аз съм ти крив, че седнах при теб? – продължи да говори той.

     - М-м не! – отговори момичето, но вече някак несигурно, почти срамежливо.

   - Моме, за моите  82 лета съм виждал толкова разсърдени хора, толкова загуби и страхове, толкова изгреви и залези, които дори не съм си мислел, че ще доживея, а днес в теб виждам едни слънца, които не трябва така да засенчваш.

    - Осемдесет и две?! Лъжете! – момичето беше вдигнало глава и впило искрящият си поглед в стареца.

   - Осемдесет и две и нито ден лъжа повече или по-малко. – утвърдително повтори мъжът.

     - Еха-а-а, ми тогава сигурно и на война сте ходили?

    - Бях, да! Но не като войник, а като фелдшер. Имах късмет да уча през онези години в гимназия и в онова меле да помагам, с каквото мога, но да ти кажа честно, ако не беше онзи от горе, сигурно и аз нямаше да се справя.Да знаеш, моме, войната е най-зверското чудо, което може да измисли човешкият ум. Там има най-много заличители и най-много слънца потъмняват.Не давай твоите да се засенчат!

    - Какви заличители? И какви слънца?

    - Ще разбереш някой ден. Ще разбереш! А сега искаш ли да ти покажа как да си мериш кръвното без апарат?

    - Наистина?

    - Наистина. Само че ще ми обещаеш, че няма да си вече сърдита на Света, нали?

Момичето кимна и плаха усмивка заигра по устните и. Мъжът знаеше, че слънцата за светили още по-силно сега няма да се затъмнят лесно, стига това дете да пазеше вярата си.Той прилежно се наведе напред през масата и натисна показалецът на пръста си. Там се очерта червено петно на ниво малко над нокътя.

   - Ето, моме, когато кръвта е малко над края на нокътя, значи кръвното е в нормите, слезе ли до нивото, значи е ниско, стигне ли близо до първата свивка на пръста – високо е.

      Момичето жадно слушаше и попиваше това,което и говореше старецът. Годините не му личаха. Висок, червендалест и изправен вървеше този мъж. Никой не можеше да му даде повече от 65 години, макар костите му да познаваха повече лета, а темето му лъскаше голо и загладено. Този мъж беше спал в окопи,беше ял мишки, беше гладувал, беше гледал смъртта,беше оливан в жива топла кръв, беше виждал толкова откъснати животи и разкъсани души, но още се усмихваше на живота. Беше се родил, беше мизерствал, борил се, живял, обичал, обезверявал, озверявал, прощавал и затихвал.    Днес той беше човек, чиито очи виждаха не само реалният свят, но и онзи другият, в който хората гледаха, но не си правеха труда да виждат, просто, защото понякога ги беше страх какво ще видят очите им там.

***

     Размазано, като в гъст желиран сироп дишаше Реалният Свят. Духовната нематерия – друг свят. Очертанията на млад мъж и момче, светещи в ореолите си, тук-там с по-тъмни петна, наблюдаваха зад гърба на исполина –старец. Отсреща блестящи и сияещи в различните нюанси на червено-жълтите слънчеви искри бяха девойчето и момиченцето.

    - Скоро ще пораснат и те. – тихо, като в далечен ромон от река се чу гласът на мъжа-дух.

     - И тя ще стане хубава жена, нали? – попита момчето – дух.

    - Ще стане. – отвърна мъжът - дух, - Но ще вижда даже повече и от нас. А, това е трудно, много трудно за хората.

   В Реалният Свят, бълбукащ в едва-едва движещата се мембрана, деляща го от Духовният, момичето и старецът се разделиха. Старческите очи дълго гледаха в посоката, където вече едва се виждаше девойчето.

    - Ще гледаш и ще виждаш, детето ми! Ще виждаш, само се моля, дано да опазиш слънцата си от заличаване.

***

      Дълбоко в необозримото Духовният свят съществуваше, дишаше и живееше. Понякога и в него като в Реалното настъпваха катаклизми, но те идваха тихо, без шум, без болка. След това имаше само тиха поглъщаща тъмнина. Хиляди  души –слънца изгряваха и хиляди тъмнееха.Някои имаха поставени сенчести печати, други петна, но трети – те бяха най-черното на най-черната тъмнина. Слънцата – заличители – тъмните духове на необозримото не се раждаха, те се появяваха след като бяха ограбвани и ограбваха. Мъже и жени, жени и мъже – безкрайна върволица от окрадени сърца, разбити въжделения, животи едва поникнали и залинели. Студено беше в Реалността, тук в света на душите, в необозримото студът беше тишина.

    Мъжът – дух и юношата чернееха в тъмнината си. Бяха гладни. Търсеха да изсмучат светлината на души-слънца. Имаше много,реещи се наоколо, но някои едва сега се раждаха, други имаха повече петна, отколкото светлина.

     - Кога последно ограбихме истински силно слънце? – запита юношата –дух.

    - Те ни избягват и не ни оставят да се приближим достатъчно, но.. Я виж там!  Тези светят в добра аура, която ще ни стигне за по-дълго. Чернотата се понесе към светлите души.

***

     В Реалният Свят младата жена гледаше с болка Лудата. Познаваше я, беше пила кафе с нея, заедно се бяха веселили, пели, танцували. Коя беше тази? Не! Не приличаше на предишната жена, която беше съпруга и майка. Весела и свободна да живее и да се радва на доброто. Тази жена всички я подминаваха, гнусяха се. Определяха я като курва, като ненормалница, която е зарязала съпругът си и двете си момичета, заради един по-млад мъж. Къде беше сега този мъж? Създаде семейство! Има дете! Пусна си брада да не го познава Лудата, смени си телефона няколко пъти, за да не му звъни тази мръсна жена. Тази „Мръсница”, на която той на колене се молеше, която следваше, която целуваше, която галеше, на която се закле, че я обича до гроб. Не! Това не е обич! Любов – може би! Страст – сигурно! Но страстта и сексуалността са емоции, които си играят с душите на хората. Онези души, които сега младата жена не можеше да види как светят като слънца. Нямаше живот в тези черни очи – само тъмнина. Ограбване! „ Пази слънцата си, моме! „ – спомни си тя Старецът, който и показа толкова полезни и добри неща. Показа и да не се страхува от доброто и красивото. Да не се плаши от лошото, защото без него не се виждаше светлината.

    Тъмнината отдавна не я плашеше. Научи се да не се сърди на Света, просто, защото не искаше да пропусне красивите и добри неща. Започна да вижда, но така и не се научи сърцето и да не се бунтува срещу това ограбване. „Защо?” – не намираше отговор на този въпрос и нямаше да намери. Все още нейните слънца се свиваха и плачеха с нея, когато видеше това ограбване. Тази жена, не беше онази жена, която тя познаваше. Това беше черупка, живот без светлина.

    „Как можеше да съществуват такива хора? Любов! „ - Това не беше лошо и грозно нещо, но сега дори при безмълвното изричане от устата на младата жена - горчеше. Един весел човек, добра жена беше превърната в отпадък. Лудата! Отритната от обществото, поругана от децата си, съжалявана от мъжа си. Къде е онзи, който с отровни ограбващи думи се правеше,че има любов? Не! Има любов, ако тя го издържа, ако тя го люби, ако тя му дава да си прави, каквото иска! Но при първата трудност, при първото нямане – всичко се превръща в ненормалност. Онзи мъж, който допреди е говорил за любов, не е издържал и седмица без подкрепата на майка си, без родният дом, без приятелите.Той не иска да печели пари, иска да живее охолно на гърба на другите и да ги лъже, че обича. А в същият момент е изисквал за себе си пълно отдаване, обругаване и изоставяне на всичко от една жена. Пропаднала луда жена, тръгнала след любовта. Някогашната приятелка!Нямаше връщане назад! Добре, че все още съществуваха добри души, добре, че все още съпругът обичал истински се грижи да е прибрана, да е нахранена и не дава на децата да я гонят.А дори майка и я изгони, отхвърли, заради една лъжовна Любов! Такова чувство в което има повече лудост е едно ограбване на душата.Едно извергване!

    Младата жена тръсна глава. Знаеше, че имаше и жени, които постъпваха така – студено ограбваха сърцата и живота на мъжете и ги оставяха да се гърчат в тишината на ограбените си души-слънца. Не можеше да помогне! Знаеше го, но не се примиряваше с такива заличители. Знаеше че ги има и в мъжки и в женски вариант, но продължаваше да се пита:

      - Защо продължавате?!

Кое беше това нещо, което караше хората да постъпват така низко и извергнато със себеподобните си. Никой не искаше да бъде нараняван, а в същото време раняваше и забиваше дълбоко до кокал.

***

       - С тази приключихме, нали? – запита юношата – дух.

      - Няма какво повече да ни даде. – отвърна мъжът-дух, загледан в сиянието на двете души-слънца отсреща.

    - Хайде тогава да отидем и по танцуваме с онези двете. Силно блестят, ще се позабавляваме много по-дълго.

       - Искаш да станем светли ли? – запита го с укор мъжът-дух.

      - Как светли? Много ми харесва момиченцето, искам да се опия от светлината и, да я погълна в недрата си. – замечта се юношата -заличител.

       - Ще се опиеш, но от това, че те ще изсмучат тъмнината и ще ни накарат да засветим отново! – с копнеж в душевният си дъх отвърна мъжът- дух и продължи – Време е да си вървим! Това ни стига засега!

      - Ама и ти я харесваш и ги харесваш! Защо да не опитаме, а? Може и да успеем и…

      - Не! Танцът с такива слънца е опасен!- като каза това мъжът-дух се обърна и заплува. Юношата го последва, но и двамата преди да изчезнат някъде из Необозримото се обърнаха по веднъж, за да срещнат два чифта искрящи светлини, впити в безплътните им черни силуети.

     В Света на Необозримото се раждаха Просветлители, защото никога нямаше само една страна на монетата.