Беше някъде към 1230*, когато телефонът пак иззвъня.

-         Кой пак бе!? – нямаше отърване. Но пък беше Мишо.

-         Радев, стягай се за Черешиш тая събота и вземи повечко пари, че ще е с приспиване.

-         Е аз съм закъсал. Ще гледам да взема, ама не гарантирам. Ще се събираме ли за подробности?

-         Ще се обадя допълнително до половин, един час. Ти гледай да си наблизо, че няма време.

-         ОК, хайде.

Имах работа до баба ми да й напазарувам и щях да изтегля някой лев по пътя. Отбих се, свърших работа и после минах за един магазин за туристическа екипировка да си взема една походна аптечка. Купих си готова, че се бях объркал от толкова много мнения по туристическите форуми. Някои носеха само няколко лепенки и лекарства, а други едва ли не комплект за линейка. Много мнения и все различни, включително и от медицински лица. Та си взех една базова аптечка, която съдържаше основни превързочни материали. Имах и джоб за прикачване точно за тези неща и щеше да свърши добра работа.

След пазара реших да хвана метрото за Люлин от хотел Хемус и тръгнах през Южният парк. Тогава Мишо ми звънна.

-         Радев, къде си?

-         В Южният парк. Сега ще хващам метро за Люлин.

-         О не. Нямаме време да чакаме. Очаквай да се обадя за час и място.

И връзката прекъсна. Поне по-късно се поглезихме с един приятел и приятелката му в едно заведение на по биричка и сач. Отдавна не бях ял нещо друго освен хляб, лютеница или майонеза и някакъв колбас. Бачкаторски обяд... Там по едно време другарят се обади. 0700 пред тях. Добре. Пак ставане рано. Тъкмо бях свикнал. А колко много исках да се излежавам съботата и неделята, защото естеството на работата ми беше голям гърч, казано на казармен език и имах нужда от почивка. И сега пак. Поне щеше да е на тихо и чисто.

Вечерта уж щях да си легна рано, но пак имаше суетене. Какво ще е времето, кои дрехи, обувки, вода, багажни системи и т. н. И пак си легнах по малките часове. Сутринта станах в 0600. Докато разбера къде се намирам, тоалет, закуска и стана време за тръгване. А преди се случваше да подраня с час, дори. Сега такси трябваше да хващам. Ех как мразя нещата да стават на зор...

Таксито ме остави на спирката на 111 при Филиповци. Нагоре към Люлин нямаше път и трябваше пеш да вървя. Мишо се обади да дава зор. Каза, че Сашо щял да ме чака на спирката пред 9-то РПУ. А вече беше 0710. Пристигнах на спирката, почаках малко, но Сашко го нямаше и тръгнах към блока. Чакаха ме на строежа до техния блок.

-         Радев, нали се разбрахме Руснака да те вземе? Пак не се мисли.

-         Добро утро и на вас...

-         И да. Добро утро...

Мишо беше почнал да роптае, че никой не мисли, че организацията е нулева, че все някой щял да види, а тези преходи вобще не трябваше да се знаят, защото имаше разни субекти, които едва ли не обожаваха да правят интриги заради това. „А, те се цепят от нас, те не са ни приятели, дай сега да излеем една кофа л*йна върху тях“. Нататък оставям на вас да създадете сценария...

Изненадах се, че този път ще сме с кола, понеже Сашко пристигна с един поучукан ситроен комби, в който само мен ме нямаше. Бутилки, инструменти, багажи, дискове... Беше подвижен склад. Ето защо го нямаше на спирката.

По традиция, предвид че внасяхме малко армейски привкус към преходите и излетите, се обличахме като за фронта. Всеки беше с камуфлажни дрехи, носеше багажни системи със съответния инвентар и кубинки или подобен вид високи обувки. И сега самият Сашко приличаше на стар войник, който толкова не го интересуваше нищо, че дори не носеше кубинки, а едни маратонки, от онези гъзарските. Ризата му беше разгащена и разкопчана, тениската отдолу се ветрееше на сутрешния ветрец, а той беше брадясал и захапал невъзмутимо цигара. Разпасана работа... После се оказа, че си приготвил кубинките в колата. А как побрахме всичките неща в този склад никой не знае...

Пейзажът изглеждаше доста различно, може би защото досега пътувахме само с електричката. Можеха да се видят повече неща, отколкото от влака, ако въобще можеше да се види нещо. А и доста бързо стигнахме. Колата ни позволяваше да си оставим раниците и да си вземем само необходимото. А през това, което последва само раници липсваха.

Спряхме на Черепишкото ханче и започнахме да се окомпектоваме. Не знам какво са си мислили хората, които се суетяха около ханчето, но бяхме доста колоритна гледка със всичките неща по нас. Питали са ни различни неща по предишни преходи. Учения ли провеждаме, спецчасти ли сме, къде служим и други подобни. Просто сме туристи, които разчитат на издръжливата армейска екипировка. Някъде прочетох максимата, че това което е добре за войника е добе и за гражданина.

След като взехме необходимото потеглихме към скалите. И на фона на прекрасния пейзаж, след  като минахме моста, видяхме всичко друго но не и рай. Маршрутът ни минаваше по поречието на Искъра откъм скалите. Там влагата рязко се повиши, както и гъстотата на растителността. Навлязохме в една рехава гора, но между дърветата нямаше пътека, а една безкрайна джунгла от храсти, къпини, папрати, тръни, шипки и двуметрова коприва. Не се виждаше къде стъпва човек, не виждаш и буквално на не повече от два метра пред себе си, а скоростта с която се движихме беше по-малка от катерене на планина, защото трябваше да си проправяме път кой с тояга, кой с нож. Картинката допълваха всевъзможните насекоми, паяци и безмилостните комари, които бяха неотклонно с нас до края на излета. Задухът, влагата и вече високите температури превръщаха мястото в истински ад.  Все нещо те спъва, все нещо те жили, драска и боде. Или се спъваш в някой камък или дърво, или пропадаш. Влагата и температурите допълнително изтощаваха и водата доста бързо се свършваше. Мишо наричаше тези места Тора Бора, заради голямата прилика с Афганистан, но това нямаше нищо общо с онзи лунен пейзаж. Това беше един зелен ад, близък до онези в Югоизточна Азия или Централна Америка.

Беше тихо и когато се изравнихме с Черепишкия манастир, който беше на отсрещния бряг, можеха да се чуят група хора, които бяха седнали на тиферич под един чардак и си приказваха, докато ние минавахме през ада... Макар че не носехме целия багаж, беше изтощително. Сашко бра допълнително ядове, заради изострената му алергия и не спираше да киха. Очите му бяха възпалени, а в носа му имаше спукана тръба.

След незнайно колко ходене свихме към началото на дере. Налагаше се често да почиваме заради гореописаните условия и след почивка за цигара потеглихме по дерето нагоре, което трябваше да ни изведе на хребета на скалите. Е да, но беше стръмно и влажната пръст се свличаше надолу и на места човек буксуваше. Това дере беше по-скоро сипей от свлечена пръст и камъни, който допълнително спъваше ходенето нагоре. Появиха се храсти и дървета, които препречваха пътя. Ех как нямахме едно мачете...

Със сетни усилия се изкачихме на едно плато, от което имаше чудесна гледка на околността. Беше вече пладне и се паркирахме до първото дърво. Там се разопаковахме и проснахме дрехите да съхнат. Мишо от умора сякаш излизаше от басейн, че той и храна носеше, и път проправяше, така че май видя най-голям зор.

На един брезент се появиха кутии и опаковки със сaлатка, колбас, кашкавал, хлебец и вода. Хапването добре ни се отрази. Даже мързелът почна да ни хваща по някое време, подсилван от жегата. Искърското дефиле като цяло беше място на големи контрасти. Суша и жега, редувани с влага и тропически климат с комари, а вечерта и особено сутринта бяха за яке. И всичко това заради реката и рязката  промяна на височината.

Дръпнахме няколко цигари и се ориентирахме за тръгване. Сега не беше толкова гъсто, една трева и няколко дървета, но пък теренът беше много пресечен. Камъни, скали и просеки, на някои от които ясно личаха следи от длето. Нищо чудно, предвид че тези места имаха  хилядолетна история.

Влязохме в следващото дере. Там трябваше да разчистим едни клони, че препречваха единствената проходима просека. И докато местя едни клони Ели извика.

-         Ау, змия! Влезе в онази дупка. Беше май пепелянка, поне 80 сантиметра! А и нещо ме одра по глезена.

-         Сигурно е от дървото, което местих да съм те закачил.

-         Не знам...

Настана суматоха. Мишо се изнерви, Ели се паникьоса, аз и Сашко се притеснихме, нервите почнаха да се обтягат и не мина без викове. Прегледахме краката и не видяхме двете характерни дупки. Имаше само лека драскотина, където я бях закачил с клона. Но пък на едната кубинка точно на ръба имаше петно слуз и две дупки в плата. Значи все пак беше клъвнала. Ели беше минала метър или по-скоро сантиметър, защото ако беше един сантиметър по-нагоре, захапката отиваше директно в крака и не ми е мислеше как щяхме да слизаме. А слузта не беше никак малко. И макар че нямаше пряко ухапване, Ели почна да се оплаква, че рязко й се доспало и че вдигнала кръвно. Сигурно защото беше пипала слузта. Но остра болка нямаше, за каквато пишат, нито шок и други симптоми. Почнахме да се чудим до колко време се проявяваха симптомите, каква точно беше змията и тн. Сашо реши да предприеме по-радикални мерки за алергията си и смръкна някакво лекарство, което го направи малко неадекватен. Казвахме, че получавал сигнали от кораба майка. А аз докато си седях, под мен изкочи малък скорпион... На фона на влечугото беше безобиден и искаше само да се скрие. А беше едва ранният следобяд на първия ден от излета. Какво още щеше да следва?

Поседяхме известно време да видим какво ще стане и дали въобще ще стане, и тръгнахме по обратния път. Хайде пак през джунглата. През дерето, сипея, пущинака и комарите. Не че горе ги нямаше, но като че ли бяха по-малко. И въпреки че си намерихме прокарания път, пак се наложи кастрене, особено що се отнасяше за сухите клони, които можеха да извадят някое око. Очите бяха на четири и непрекъснато удряхме с тоягите, понеже тези шумове плашели влечугите. А Ели си беше мъжко момиче. Движеше си сякаш нищо не се беше случило. Не може да се отрече, че се беше паникьосала и изнервила. Даже май й станахме досадни с непрекъснатите въпроси как е и как е крака, които продължиха чак до вечерта. Но пък не беше ли по-добре да не се поемат излишни рискове и да си ходим? Не, та не. Даже по-късно и вечеря приготви, и стойка кара, и огън поддържа. Закалката по планините си беше казала думата.

Най-после слезнахме и може би първото нещо което всеки виждаше беше чешмата. Здравей живот! Катерушката в близост бързо се превърна в сушилник, а ние един по един поехме от животворната течност, а след това дойдоха една-две ледени бирички, от които един по един започнахме да увяхваме. Мързел ни хвана, доспани се и ако бяхме останали още малко на уютната масичка на тиферич, лагерът щеше да е на паркинга.

След известно време сладки приказки станахме да приготвяме лагера, който беше на самия бряг на Искъра, точно под гарата. Руски реши да не рискува и отидохме до там с комбито, което малко се инатеше по черния обрасъл и посипан с наноси път. От безспирните дъждове реката е преливала и можеше да се види къде е минавала. Някои от боклуците, които реката носеше бяха закачени на ниските клони на дърветата, а навсякъде имаше пясък.

Спряхме на едно по-широко петно, където нямаше треви и дървета и позволяваше разгръщане на лагер. Сашо и Мишо отидоха за дърва, а аз и Ели кастрехме папратите да направим рогозки под шалтетата. По едно време каза, че има температура и се притеснихме. Ще има ли в крайна сметка лагер или да не рискуваме и да палим за София? Тя не можеше да каже какво й е точно, Мишо искаше отговори, а аз се чудех какво да правя. А Сашко се беше скрил в колата да спести малко от дразнещите условия, от които му се беше обострила алергията. А в колата както беше фурна, вътре се беше напълнило с комари.

В крайна сметка продължихме с лагеруването, като на Ели й беше казано да кротува. Аз и Мишо взехме останалите клони. Направихме огнището, извадихме багажите и постлахме постелките. Колкото и листа да слагахме под шалтетата пясък имаше. Спални чували, раници, якета и храна, а Ели приготвяше вечерята. Напалихме един хубав огън да стане жар за шишчетата. Това беше малка награда за зорът отпреди няколко часа. Като изключим безмилостните комари мястото от джунгла се превърна в почивна станция. Тишина, като изключим минаващия влак и непрекъснатото монотонно шумолене на реката, чист въздух, прекрасна природа, която никога няма да ти омръзне да гледаш и да възхваляваш, и шишчета „натюр“. Скалите отсреща бяха един своеобразен декор за това приключение. А комарите бяха безмилостни...

След като хапнахме започнаха традиционните стойки, когато имаше преход с преспиване. Стойката всъщност беше грижа за лагера. Трябваше да се поддържа огъня, да се наблюдава периметъра за някакви натрапници. Пясъкът в дърветата ги беше направил ужасни за огън. Огънят беше като заря и непрекъснато летяха нажежени осколки, и една от задачите на часовия беше да следи и да гаси такива осколки.

Когато дойде моята стойка беше вече нощ. Тези места бяха придобили съвсем друг вид. Скалите приличаха на някакъв замък и бяха достойни за декор на някой фентъзи филм. Ярката луна добавяше допълнително мистика в мястото. Небето беше станало като катран и можеха да се видят и по-малките звезди. Дори ако се загледаше, човек можеше да забележи една едва доловима бледа ивица, която може би беше Млечният път. Докато следях огъня се бях отдал на размишления. Размишлявах за огъня, за тези места, за змията и за един човек... За нея - в отделна книга.

Имах особен поглед върху огъня. Сякаш гледаш живо същество. Храниш го, поиш го, а той ти дава топлина и уют. И както при малкото дете, ако си твърде строг и го подлагаш на лишения ще изгасне, а ако глезиш ще прерасне в пожар. А комарите бяха безмилостни...

От тези размишления стойката бързо премина. После спах като къпан. Едвам станах за закуска. Другите вече мазаха филии, а аз още осъзнавах къде се намирам. Закусихме и лека полека тръгнахме да си ходим. Този път беше ред на Сашко да мрази целият свят. Предишният път, когато бяхме четиримата на езерото на Бов, ме бяха кръстили ефрейтор Киселяков. Сега Руски беше станал явно с кубинките нагоре и често коментираше на майчин език, както мой приятел се изказа за максимата, че мъжете не псуват. Тези коментари бяха зачестили по пътя на връщане, защото ситроенът явно имаше собствено мнение за много неща. Спряхме на гара Бов да сръбнем по кафенце. От там за час и нещо бяхме вече на Обеля.

Никога не бях минавал през такава джунгла. Всички тези обстоятелства буквално изцеждаха човек. А и преходът беше доста цветен и контрастен. Изтощителното пъплене през джунглата, паниката от змията, жегата и комарите от които аз лично съм като швейцарско сирене, идилията около огъня... Всички тези неща правеха всеки преход по тези места уникален, въпреки че маршрутите са горе долу еднакви. Искърското дефиле предлагаше доста богата програма на дръзналите да прекарат уикенда по тези места. Беше място с история и изобилстваше от безмълвни свидетели на смутни и велики времена.

*  В армейските среди изписването на час е като четирицифрено число, например 7 часа сутринта е 0700.