Търпеливо изчаквам да свърши деня -

да изгрее луната, за да затворя очи,

да пропътувам земята и да бъда с тебе.

Търпеливо изчаквам звездната шир -

и небето от форми да се слее с мене,

за да усетя безкрая, да се усмихна,

да затворя бавно очи и да потъна –

дълбоко. 

Тогава безумно щастлива съм, че отново говоря с тебе,

че те виждам, чувствам, докосвам –

и чудно е, колко силно все още усещам те –

сякаш бе полъх, искра...

и как тайно копнея отново да чезна в стихийната нежност.

А сега, когато отново живея,

спомена безмолно търси врата - да избяга,

но аз ключа отдавна изхвърлих -

защото искам да спомням тази творяща ръка,

която рисуваше всичко в червено...

която даряваше светлината с магия от звуци,

а върху земята сипеше пареща свежест.

Не ще казвам думички повече –

Нито липсваш ми,

ще те чакам,

ела...

Щастлива съм, че дори за малко

пътя ми преплете се с тебе,

а сега там има една дълбока, красива, сладка следа.