От сенките на всяка мъка
се появява любовта.
Тъжна и сломена е отново тя.
Лицето ù прилича -
на изгасваща църковна свещ.
Очите ù чернеят и днес.
Оставена е да се скита,
излъгана е пак.
Ръцете ù са все едно -
шепа прах.
Телцето ù красиво -
сега е бледо, сиво.
А къде е онзи?
Щастлив ли е сега?
Че не може да обича
и с едно сърце се подигра!
Щастлив ли е, че то вече едва тупти,
а дъхът на любовта спря да трепти!
Всеки ден надежда е,
а за любовта какво е?
Всеки ден последен е!
© ПесимисТкаТа Всички права запазени