*
* *
Запълвам дупките в стената на живота,
не спя, посрещам всеки идващ миг с охота.
Оглозгвам го до кости, сякаш е последен
и го зазиждам там да си почива кротко.
*
* *
Звездата се отронва от небесното дърво,
отива си от нас едно човешко същество.
Те ще се срещнат в пътя към небитието
и ще си кажат нещо, но ще чуем ли какво?
*
* *
Не свършил още най-прекрасния си стих,
приятелю, поете, накъде потегляш ти?
Сбогуваме се тихо, без да кажем нищо...
Една сълза след теб остава да блести...
© Юлия Барашка Всички права запазени