И ето, идваш пак и чукаш на вратата,
казваш тихо, че не искаш да си сам.
Шепнеш, че е тежко да посрещаш сам зората и целия й ален плам.
Думите редят се бавно и в тях усещам самота,
и питам се дали да ти отключа, или да отпратя любовта.
© Венелина Атанасова Всички права запазени