Вкус  на отрова гори изсъхналите ми устни,                            

преглъщайки, опитвам се да го спра...     

очите ми, със кръв изпълнени,            

затварям ги, огъня да потуша.           

Притискам злобата, която ме обгръща,     

не, не искам и аз да съм като тях...            

светът назад не се завръща,              

нито пък и моят грях. 

Окова от  нещастия плющи,                 

приковала ме плътно към земята,          

душата ми за помощ крещи,                

къде е пътят към светлината?

Кога ще спра да заблуждавам всеки около мен?           

Не съм невинна... Сърце не боли...                              

Студена като камък със адски ген,                

разпръсквам във света лъжи. 

Но искам да попитам... Не се е случвало и с вас?          

Да носете в гърдите си взрива на отчаяние...          

способни да го отпратите към невинен от раз,           

търсещи милост и изкупление,                                    

когато настъпи страшният час...