Живея от порок, „поезия наречен“.

Ален Боске

И стига вече пози важни.

Пороците ми – повече от два,

се каня да удавя в пяна,

по самарянски да ги утеша.

Шампанските мехурчета, тъй сладки,

запушват чипия ми нос.

И гъделичкат ме опасно,

и срамни тайни вдигат тост.

И днес, и вчера, стародавно

като пустинен артефакт.

Зловоние избива тайно.

Сама на себе си съм враг.

И тъжно-смешна, лоша-жива,

пак бродя като оня кос.

Полето е за голи и за боси,

аве и смърт като откос.