Направих стъпка - плаха и невинна,
към теб и твоята душа,
ръце протегнах да те стигна,
да взема малко светлина.
Дъждът изсипа се в лицето ми
и мокра бях пред погледа ти топъл -
дочух сърдечния ти вопъл
и с него затанцувах безпардонно.
И пуснах чувството бездомно,
да тръгне пак по пътища отъпкани.
А ти го гони, плаши и ранява,
на тясно го притиска и забравя.
Сега е то дете на вятъра
и може би забравя за приятеля.
И може би е чуждо за гласа ти
и може би далече е от мене.
Ръце протегна да ме хванеш,
забравил стария си нрав,
но аз отдръпнах се свенливо,
макар че още с тебе бях.
И отливът дойде така неканен,
изплъзнах се от теб като вълна,
покрих те с бялата си пяна,
а после те издърпах от брега.
Сега си сам и носен от мечтата
на гребена ми да стоиш,
но знай, жената и вълнàта
не може ти да укротиш.
© Людмила Стоянова Всички права запазени