Светът ухае на летище.
Б. Ангелов
Летя и падам, падам и летя.
Не чувам и не виждам нищо
сред зарево и синева.
Опипом търся да прегърна
за миг окултното дърво.
Виси съдбовната бесилка-люлка
над облачното ми чело.
Не ме е страх. Знам, че съм смъртна,
Тревата също ме приема като равна.
Какво от туй, че суховея я обгръща -
нали дълбоко във земята коренът остава.
Готова съм за полет и раздяла.
Душата няма сянка и сезони.
В притихналата преди старта тишина
сълза за прошка горе се отрони.
© Христина Комаревска Всички права запазени