Не всичко що блести е злато,
а вече е фалшива и дъгата.
Катериш път-трънлив, неравен.
и бориш се безспир- напразно.
Превръщаш дупките дълбоки
във лъскава ненужна стока,
наместо да запълниш празнините,
множат се непрестанно синините.
Не се тревожиш за съдбата
в окови от олово щом краката
почиват сигурно, удобно,
а ти си пешчица нищожна.
Пореден опит ще направиш
да полетиш високо, но забравяш,
мечтите си за да постигнеш,
през ада трябва да преминеш.
Небесносиньо водно конче,
безгрижно кацнало на клонче
рисуваш с горест и очакваш
да те измъкне то от блатото.
Но щом се давиш и загиваш
надежда светла не откриваш,
нима очакваш без усилие
да извоюваш ти примирие?
Недей да хленчиш, съжаляваш,
в дома си ти се задушаваш
спасението, грешници и праведни
е във ръцете на самите давещи се...
© Мария Митева Всички права запазени
Произведението е участник в конкурса: