Заклещена агония е ехото
на проговарящи влажни гори.
А вярата, размътена от лекото
потръпване на двете ни души,
изтънява – там, под скута на луната –
и трепетно въздиша по мечти.
Но вече не е всичко, щом е махната
повелята за бъдещето ни.
От тази сива отливка на съдбата.
В която никнат бели призраци.
Аз съм като тях, но още по-прозрачна –
до наивност – дори да не личи. ...